Клубът на мъртвите

— Остави ни насаме за малко — каза Бил на Ерик.

Тонът му изобщо не ми хареса.

Затворих очи. Нямах сили за каквото и да било — нито да споря с Бил, нито да го упреквам за изневярата му. Не ми се слушаха обяснения и извинения.

Усетих как Бил коленичи на мокета до мен. После легна на една страна и ме прегърна.

— Алсид току-що каза на тази Деби, че си била много добра в леглото — прошепна той в ухото ми.

Подскочих толкова рязко, че всичките ми рани възнегодуваха едновременно. Притиснах с длан шията си и изскърцах със зъби, за да не изстена от болка. Когато събрах сили да говоря, успях да кажа само:

— Какво? Какво? — място не можех да си намеря от яд.

Бил ме прониза с поглед и сложи пръст върху устните си, за да ми напомни, че трябва да пазя тишина.

— Нищо подобно не се е случило! — гневно просъсках аз. — Но и така да е било, знаеш ли какво? Точно това заслужаваш… предател такъв… кучи син! — гледах го право в очите, без да мигам. Добре, нека дълго отлаганият разговор започне сега!

— Права си — измърмори той. — Легни си, Суки. Всичко те боли.

— Разбира се, че ме боли — прошепнах аз и се разплаках неудържимо. — Наложи ми се да го чуя от чужда уста, да чуя как смяташ да ми осигуриш издръжка и да ме зарежеш, за да живееш с нея, без дори да имаш куража да ми го кажеш лично! Бил, как можа да ми причиниш това? А аз, идиотката, се заблуждавах, че ме обичаш!

Обзе ме такава ярост, че сама се изненадах от себе си. Отметнах одеялото, хвърлих се отгоре му и го стиснах за гърлото.

Болка ли? Да върви по дяволите!

Не можех да обхвана цялата му шия, но забивах пръстите си с всичка сила, заслепена от изпепеляващ гняв. Исках да го убия.

Ако Бил се съпротивляваше, щях да продължа, но колкото повече стисках, толкова по-празна и студена се чувствах, а гневът ми полека утихваше. Бях го възседнала, а той лежеше по гръб абсолютно пасивен, с отпуснати на пода ръце. Отдръпнах дланите си от шията му и покрих с тях лицето си.

— Надявам се, че те е заболяло ужасно — казах аз задавено, но достатъчно ясно.

— Да — отвърна той. — Заболя ме ужасно.

Бил ме положи на пода до себе си и зави и двама ни с одеялото. После нежно придърпа главата ми върху рамото си.

Лежахме в пълно мълчание цяла вечност, а може да е било и само за няколко минути. Тялото ми се сгуши до неговото — дали по навик, или от копнеж, макар да не знаех дали копнея конкретно за Бил, или просто за близост, каквато бях изпитвала единствено с него. Мразех го. И го обичах.

— Суки — прошепна той в ухото ми. — Аз…

— Шшш — прекъснах го. — Тихо — сгуших се още по-близо до него и изпитах огромно облекчение. Все едно бях свалила от себе си ластична превръзка, която дълго време ме е стягала.

— Чии са дрехите, с които си облечена? — прошепна той след минута-две.

— Даде ми ги един вампир на име Бърнард, защото роклята ми пострада в бара.