Град на стълби
- Автор: Бенет Робърт Джаксън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Град на стълби». Краткое содержание книги:
Портите се отварят с дрънчене. Момчето стои на алеята пред тях и държи сребърен поднос. Облечено е със слугински дрехи и изглежда от доста време е навън, на студа — горната му устна лъщи от замръзнал сопол. Ако не трепери толкова силно, изражението му сигурно би минало за усмивка.
— Посланик Тивани?
— Кой си ти? — пита Шара.
— Аз… имам съобщение за вас. — Протяга към нея сребърния поднос. В средата му има малка бяла картичка.
Шара я взема несръчно с премръзналите си ръце и примижава да прочете ситния текст:
Шара свива юмрук около картичката.
— Благодаря — казва и хвърля ядно смачканото картонче.
„Да си имам късмета — мисли си. — Защо ми трябваше да обещавам точно това на Виня?“
— Извинете, госпожице — казва момчето. — Не искам да ви прекъсвам, но… м-мога ли да си вървя?
Шара го стрелва с яден поглед, после тиква чашата с кафе в ръката му.
— Вземи. На теб ще те свърши повече работа, отколкото на мен.
Момчето си тръгва. Шара се обръща и притичва назад към входа на сградата.
Откъм улицата зад посолството се чува детски плач. Бой със снежни топки е приел неприятен обрат — един от снарядите явно е съдържал прекомерно количество лед, което води до размахани пръсти и обвинителни викове: „Не е честно, не е честно!“.
Първото впечатление, щом пристъпиш през прага на клуб „Гошток-Солда“, е за плътна стена от дим. Шара се стряска от гледката, но присъстващите се държат, сякаш гъстият дим е нещо съвсем нормално, приятно дори. Вятърът нахлува през отворената врата, завихря дима и го разрежда малко, колкото Шара да различи треперливата светлина на свещи, лъщенето на мазни вилици и лицата на засмени мъже.
После наситената миризма на тютюн я удря като юмрук между очите и едва не я отвява назад.
Шара събира сили да влезе и очите ѝ постепенно се адаптират. Димът не е чак толкова гъст всъщност, макар че таванът си остава почти напълно невидим — полилеите и лампите сякаш висят от нищото. Служителят на рецепцията я поглежда — изненадан и видимо възмутен — и пита за име.
— Вотров — казва Шара. Мъжът кимва отсечено, един вид „можех и сам да се сетя“, и я кани с жест да влезе.
Превеждат я през лабиринт от сепарета, частни стаички и барове, всичките пълни с мъже с костюми и роби, отвсякъде лъщят сивкави зъби, плешиви глави и черни ботуши. Връхчета на запалени пури танцуват в мъглата като червеникави светулки. Сякаш цялото помещение е пропито с дим и мазнотия, а пушекът подръпва с изумление подгъва на полата ѝ и се чуди: „Това пък какво е? Що за странно същество се е вмъкнало тук? Какво става?“
Цели маси се смълчават при вида ѝ. Плешиви глави щръкват от сепаретата и я зяпат. „Ами да — мисли си Шара, — аз съм двойно неприемлива тук. Хем жена, хем сейпури…“
Кадифена завеса се отмества и тя влиза в голямо помещение в дъното. На маса с размерите на речна баржа седи Воханес, наполовина скрит зад вестник с размерите на палатка, полуизлегнат в кресло с мека тапицерия и възглавнички, вдигнал крака на масата. Ботушите му са светлокафяви и кални. Зад него на хубави столове седят сейпурските му телохранители. Един от тях вдига поглед към Шара, свива рамене и махва извинително, сякаш да каже: „Идеята не беше наша.“ Вестникът, истински чаршаф, се смъква леко, Шара зърва над горния му ръб едно синьо око, после палатката от хартия и печатарско мастило се срива напълно.
Воханес скача енергично — доколкото му позволява болката в ставата — и се покланя.
— Госпожице Тивани!
„Би бил чудесен церемониалмайстор на прием с бални танци.“
— Не сме се виждали само от два дни — казва тя. — Няма нужда от такива церемонии.
— О, напротив, има, и още как! Особено когато имаш среща със… Как беше онази поговорка? Врагът на моя враг е мой…
— Какви ги приказваш, Во? Взе ли онова, за което те помолих?
— О, взех го. И беше крайно забавно, между другото. Но преди това… — Воханес плясва два пъти. По ръкавиците му, от бяло кадифе, има следи от печатарското мастило. — Бихте ли ни донесли две бутилки джанково вино и поднос с охлюви?