Кръстът

— Много свадлив си станал с годините, Симон — засмя се Юрд. — Обмислял ли си възможността да напуснеш долината? — попита след малко той. — Ако живеем близо един до друг, ще си помагаме повече.

— Откъде ти хрумна? „Формо“ е фамилна собственост от години…

— Осмюн от „Айкен“ има законни права върху своя дял от имението. Доколкото зная, няма нищо против да размени земите си с друг стопанин. Все още не си е избил тази идея от главата, ако дадеш Арнерд за жена на сина му Грюне при упоменатите от Осмюн условия.

Симон поклати глава.

— Родът на баба ни стопанисва „Формо“ още от езически времена. Искам Андрес да наследи имението след смъртта ми и да го управлява. Говориш безумия, братко. За нищо на света не бих се разделил с „Формо“!

— В думите ти има някаква правота — кимна Юрд и леко се изчерви. — Просто си помислих, защо пък да не… Повечето ти роднини и приятели от младежките години живеят в Раумарике и предположих, че там ще се чувстваш по-добре.

— И тук ми е добре — и Симон поруменя. — Само тук синът ми ще живее обезпечено — той погледна крадешком към Юрд.

По нежното набраздено лице на брат му се изписа смущение. Косите му вече бяха съвсем побелели, но тялото му бе запазило някогашната елегантност и гъвкавост. Юрд се раздвижи малко неспокойно, няколко камъка се търколиха надолу по склона и се озоваха сред житните класове.

— Внимавай да не събориш целия сипей в нивата ми — пошегува се Симон и се престори на строг.

Юрд скочи от мястото си пъргаво и леко и подаде ръка на брат си, който се изправяше по-трудно. Симон я задържа за миг и го потупа по рамото. Юрд го прегърна и двамата бавно се заизкачваха към имението.

Вечерта братята прекараха в колибата на Семюн. Симон реши да спи при Юрд. Прочетоха си вечерните молитви, но искаха да пресушат купата с бира, преди да си легнат.

— Benedict tu in mulebris — mulebrus5. Помниш ли? — разсмя се изведнъж Симон.

— Да, докато ми избие от главата еретичните учения на баба, отец Магнюс ме напердаши здраво няколко пъти — Юрд се усмихна на детския спомен. — Имаше дяволски тежка ръка. Братко, сещаш ли как веднъж си повдигна края на расото, за да си почеше прасеца? Тогава ти ми прошепна: „Ако имах такива уродливи крака като Магнюс Шетилсьон, и аз щях да стана свещеник и да не свалям расото.“

Симон се усмихна. Пред очите му изплува детското лице на брат му, готово да се пръсне от сподавен смях, и тъжните му унили очи: тогава бяха невръстни хлапета, а отец Магнюс наистина биеше безпощадно, когато искаше да ги накаже.

Юрд не блестеше с остър ум като дете, но Симон обичаше брат си заради други ценни качества. Сега изпитваше гореща признателност и нежност заради всеки ден през тези четирийсет години, прекаран с Юрд — най-предания и безрезервно верен другар на Симон.

След като си възвърна подкрепата на брат си, Симон доби увереността, че вече има по-сигурна почва под краката си. А какво беше досега — години наред всичко в живота му бе обърнато с главата надолу и подчинено на заплетени ситуации.