Копелето
- Автор: Ведсьо Олесен Ане-Мари
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Матком
- ISBN: ISBN 978-954-9930-96-2
- Переводчик: Мария Змийчаров
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Копелето». Краткое содержание книги:
Инквизицията действа с твърда ръка, екзекуторите и отровителите не остават без работа, еретиците изгарят на клада, а рискът от въоръжен ответ от страна на арабите и османците е напълно реален. След като се измъква на косъм от религиозните сблъсъци във Франция, Мадлен дьо Мондидие се отправя към Мадрид. Там тя се озовава насред отровните игри на короната, църквата и жадните за власт интриганти, а тайната й любовна връзка с полубрата на краля, Хуан Австрийски, изисква цялото й внимание и умения. Не само за да опази собствения си живот, но и за да защити нероденото си дете, чийто баща е известен единствено на нея самата.
— Във Франция ли се връщаме?
— Такъв е планът.
Закачих шпагата на кръста си. Вече бях готова.
— Грижи се за дъщеря ми — казах на Габриел.
После я целунах по челото и й поръчах да целуне Снежинка от мен. Не можех да вляза при Лаура облечена по този начин и въоръжена с шпага. Не можех да се отдавам на сантименталности сега. Трябваше да действам. Трябваше да направя необходимото. Кристобал трябваше да умре, отчасти заради това, което вече беше причинил, отчасти заради всичко, което смяташе да направи, а именно да убие Хуан и вероятно също и мен. За миг затворих очи и си припомних нападението и насилването в Мадрид, зад които също стоеше той, престоя ми в тъмницата, точно преди да родя. Тези спомени изтласкаха всяко съмнение и ми дадоха нужната твърдост.
Излязох от покоите си. Габриел щеше да подготви отпътуването ни. Докато аз… аз щях да се погрижа за неизбежното, за убийството.
Габриел направи повече от това, както се оказа по-късно. Трябваше да се досетя, че скъпата, умна Габриел ще предвиди всичко. Нещата можеха да са много по-зле, ако тя не беше толкова съобразителна, ако не беше взела допълнителни мерки. Много благодарности дължа на Габриел. И на Алфонсо, който прояви предаността си в най-важния момент.
Дворецът в Севиля почиваше, потънал в меки вечерни сенки. Минавах бързо през тихите коридори и зали. Само тук-там светеха факли и свещи — тъкмо бяха почнали да ги палят — и не срещнах никой освен мълчаливи прислужници. Почти всички бяха на концерта.
Минах под трите позлатени свода с изящни орнаменти, покрай блестящи мозайки в сини багри и галерии с двойни колони и високи арки, резбовани с изкусните мотиви на мудехарите. И изведнъж цялата тази чужда красота стана моя, сякаш екзотичното изчезна и стана познато — с всяка следваща стъпка все повече. Бях убийца. Бях различна. Бях се сляла с новия свят.
Движех се свободно в мъжките си панталони, тялото ми беше готово, стъпката ми — лека. Шпагата ми висеше в ножницата си до бедрото ми, оръжието беше като част от тялото ми. Усещах острието, както усещах дишането си и ударите на сърцето си, и силата в пръстите си, които скоро щяха да стиснат дръжката.
Минах през поредната порта и излязох на площада с овалния басейн. Там на пост бяха оставени група гвардейци с копия, които ме изгледаха подозрително. Не бях губила време да крия дългите си коси.
— Стой — каза един от тях в крайна сметка и ме спря. — Кой е там? — Беше забелязал шпагата и дрехите ми.
— Казвам се Мадлен дьо Мондидие и съм посланичка на Франция в испанския кралски двор. Не се изненадвайте, във Франция често и жените носят оръжия. И бъдете спокоен, не представлявам опасност, аз съм просто една жена.
Той кимна и ме пусна.
— Странни хора, това чужденците — чух го да казва на останалите.
Вечерта беше топла. Свиреха цикади. Редове стройни палми се извисяваха симетрично от двете страни на басейна.
Огледах се в осветената от луната вода. Вече не бях младото момиче, което беше влязло в двора на Катерина Медичи неопитно и слисано. Вече не бях обърканото създание, което търсеше място в свитата на Филип II и странеше от интригите. В тъмните води се оглеждаше убийца. И тя беше едновременно напълно непозната и най-истинската част от мен.
Извадих шпагата и прорязах отражението си с острието й. Нямах нужда от огледала, за да знам коя съм. Нямах нужда от насоките на мъдреци, за да видя пътя си. Усещах вътрешната си сила по-осезаемо от всякога.
Изпитвах огромно желание да предизвикам Кристобал на открит дуел насред площада. Имах нужда да се бия, да срещна съпротивата му и да го победя с всичко, което е вътре в мен. Но нямаше да стане. И други щяха да минат по същия път на връщане от концерта, а свидетелите щяха да създадат проблеми.
Свърнах в алеята към парка. Възлести маслинови дървета и богато разлистени овошки се издигаха като черни силуети и скриваха всичко от погледа, и от двете ми страни. Тук сред нощните дървета щях да се изправя срещу него. Трябваше само да намеря подходящо място да го изчакам. Място, където можех да се скрия, но и където имаше достатъчно простор за дуел. Продължих напред и скоро алеята се отвори в малък квадрат с фонтан и цветни лехи в средата. Чувах как ромоли водата. Вървях в мрака сред аромат на лавандула и рози, ботушите ми хрущяха върху чакъла, а далеч зад себе си чувах гласове.
Това беше мястото. Фигурата на Посейдон насред фонтана беше знак. От върховете на тризъбеца му три струи вода се издигаха към луната — отново, като онази нощ в кръчмата в Сиудад Реал, ме срещаха тризъбец и месечина. И аз знаех, че някой ще умре тази нощ. Тризъбец и луна. Вече ви познавам. Знам обещанията ви за победа и смърт. Вие показвате пътя. Тази вечер няма да е за последно. И с поздрав към Посейдон аз отстъпих встрани от алеята и се свих зад един храст.