Танц с остриета
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-57-8
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с остриета». Краткое содержание книги:
Десетилетният конфликт припламва отново, когато синът на един от първенците на Трифектата бива отвлечен. И докато към Велдарен се стичат наемници, събирани за мащабен удар срещу престъпния свят, Хаерн прави все по-отчаяни опити да върне на града заслуженото спокойствие. Но той не подозира, че по дирите му са поели двама убийци. Единият е тласкан от собствено желание за възмездие. Другият, нает от хора със засегнати интереси, никога не е пропускал жертва.
А междувременно зад стените на Велдарен изниква амбициозен заклинател с прикрито лице, още по-прикрити намерения и собствено виждане за кипящия хаос...
Точно под нея се вихреше виелица от сиво, стрелваща се усилено. Трима се сражаваха насреща й, крадци от Пепелявата гилдия. Вихрушката от плат бе обвила човек, човек с руса коса… но не този проблясък я убеди, а свирепостта му. Във всяко от движенията му личеше смразяваща ожесточеност, макар и някак овладяна. Един след друг крадците рухнаха с разсечени гърла и разкъсани гърди. Уменията му бяха невероятни.
— Стражителю — прошепна тя и изтегли кинжали. — Най-сетне те открих.
В ума й изникна смътна тревога. Господарката й искаше да получи Стражителя жив, но за противник като него това можеше да се окаже невъзможно. Той по-скоро щеше да умре, отколкото да се предаде, Зуса знаеше това. Също както знаеше, че по някакъв начин той е усетил атаката й, въпреки настъпилата пълна тишина.
Мечовете му се раздвижиха, за да посрещнат оръжията й. Краката й удариха гърдите му, но не го повалиха. Безликата се оттласна и се превъртя два пъти във въздуха. Приземи се усмихната.
— Етрик беше последното истинско предизвикателство, срещу което се изправих — каза тя. — Ти ли ще бъдеш следващото, Стражителю?
— Аз съм нещо повече от предизвикателство — отвърна той и посочи с меч към плаща й. — За кого работиш? На кой глупак си продала душата си?
Зуса се засмя, само отчасти престорено. Противникът я наблюдаваше преценяващо. Нищо не можеше да остане скрито от погледа му. Тя също го наблюдаваше, но не можеше да го разгадае в същата степен.
— Искаш да видиш на кого принадлежа?
Тя бавно повдигна ръка, поряза я и остави кръвта да се стече върху плаща. Дали заклинанието щеше да подейства? Силата й бе идвала от Карак, поне така бе смятала. Някога бе живяла сред сенките, бе танцувала сред студен огън, обвил остриетата й, но от битката с Етрик не бе използвала тези си умения.
Цветът плъзна из цялата плащеница и промени цвета й в яркочервен. Платът се обви около нея като жив. Зуса можа да чуе пулса си. Главата я заболя от усилието, но въпреки това тя се усмихна. Изглежда Карак не я бе изоставил.
— Служа доброволно — продължи тя и се приготви да нападне. — Не съм продала нищо.
Зуса се хвърли в атака. Единият й кинжал се извиваше нагоре, за да отрази, а другият политаше към гърдите му. Плащът й я обгърна като щит. Когато Стражителя отблъсна удара, кинжалът й избегна острието. Вторият му меч спря атаката й. Ръката й потръпна от силата на сблъсъка. Краят на наметалото й се изстреля, придобил остри ръбове. Той поряза лицето му. Кръв оплиска двама им, след което противникът отскочи назад. Замахът на плаща бе изместил качулката му. Под нея надничаха сини очи и зацапано лице. Кого ли щеше да открие Алиса, когато тялото му бъдеше отнесено пред нея?
— Хубав номер — каза Стражителя, преди на свой ред да се хвърли в атака. Бързината му беше невероятна. На два пъти Зуса трябваше да се извърта, за да отразява завършващ удар с наметалото си. Това не беше игра. Той я искаше мъртва. Семенцето на тревога в ума й се превърна в бодил. Един от мечовете му разряза бедрото й. Вторият потъна в гърдите й, плитко, но болезнено. Тревогата разцъфна като смъртоносно цвете.
Теснината на уличката я спаси. Когато Стражителя се хвърли в смъртоносна атака, Зуса се оттласна от стената и прелетя над главата му. Краката й се удариха в отсрещната стена. Сблъсъкът я разтърси, но въпреки това жената се оттласна по-високо. Наметалото й се изви и замахна към ръцете му, които поряза. Той я бе очаквал да се приземи, а не да отскочи отново. Още при приземяването си Зуса се хвърли зад кинжалите си.
Но бе подценила бързината му.
Метален екот гръмна в ушите й. От изящната й атака не остана нищо. Въпреки това тя отказваше да отстъпи, а непрекъснато атакуваше. В очите му все още нямаше страх, само смърт. Може би нейната, може би неговата собствена.
Болката в главата й се усили, нямаше да успее да поддържа наметалото още дълго. Никога преди то не бе я изтощавало по такъв начин. Може би Карак наистина й бе обърнал гръб. А може би това нямаше нищо общо с него? Заинтригувана, тя неочаквано се преметна назад по средата на атаката си — момент, в който противникът не очакваше отдръпване.
Някога с лекота се бе гмуркала из сенките. Дали и сега щеше да успее?
Слънцето се намираше достатъчно ниско за няколко ивици мрак. Зуса се съсредоточи към една сянка зад Стражителя, извърна се и скочи към сенчестата стена край себе си. Част от нея очакваше да се блъсне в тухлите, но вместо това жената потъна по обичайния начин. Въпреки че болка проряза съзнанието й, тя се озова зад противника си. Наметалото й бе възвърнало нормалния си цвят.