Сигурно място [bg]

— И така, господин Лорънс. Кога за последен път видяхте жена си?

— Какво, за бога…

— Отговори на въпроса бе, човек!

— Предобед — продума Лайънъл внезапно разтревожен. — Към единайсет.

— Спомена ли какви са й плановете за деня?

— Да отскочи до Костън с колата. Предполагам, на пазар. Не ми каза.

— Карахте ли се?

— Как см… Мога да ви уверя, че нашият вчерашен… спор няма нищо общо с вашето настоящо разследване.

— Работата е там, сър — намеси се сержант Трой, който бе започнал да пише, — че за нас би било от полза, ако знаехме какво се е канила да прави.

— Защо? — попита озадачен Лайънъл. — Как от полза?

— От вас разбрахме, че госпожа Лорънс никога не е пропускала събранията на Женското дружество.

— Е, то винаги има първи път.

— Не се ли безпокоите?

Лайънъл вече изглеждаше не само озадачен, но и леко разтревожен. И Барнаби си даде сметка, че е повишил тон. Наложи си да се успокои. Още един-два децибела и щеше да си е чисто викане.

Искреното объркване на Лайънъл го накара да се съвземе. Веднага си представи как изглеждаше поведението му отстрани. В интерес на истината нямаше логична причина да мисли, че с Ан Лорънс се е случило нещо лошо. Може да е срещнала приятелка, да се е забавила в библиотеката, докато е избирала книги, или в магазина, пробвайки дрехи… Нямаше логична причина. Само ледената висулка, която бавно разбъркваше всичко в стомаха му.

Опита се да говори по-спокойно:

— Можете ли да ни кажете в колко часа излезе?

— Боя се, че не. Бях в кабинета си. Днес не обядвахме заедно.

Брей, помисли си сержант Трой, спорът трябва да е бил много як. Реши да вметне един въпрос, на който знаеше отговора, но се надяваше просто да пораздвижи нещата:

— Госпожа Лорънс сама ли е карала колата до града, сър? Или вашият господин Джексън я е закарал?

— Не. — За съжаление Лайънъл не се подразни от въпроса. — Тя обича да шофира. Макар… — Изведнъж реши, че не може да им — помогне особено. Беше повече от очевидно колко искаше да се отърве от тях. — Джекс вероятно ще ви каже в колко часа е тръгнала. Май работеше нещо по колата предобед.

— Говориха ли с теб? — попита Джекс. — Полицаите?

— Да. Тоест отбиха се у нас. — Валънтайн седеше на ръба на дивана. Сега, след като бе свършило боричкането, кълченето и надвиването и кръвта се беше върнала в прекършените му крайници и изопнатите мускули, в него бяха останали само болка и объркване. Но някъде там, вътре, бе и щастието, тъмното сияние.

— За Марли ли?