Нечестивци [bg]

— Тук за хазартно мислене дума не става. За пресметнат риск ти говоря.

— На каква база пресметнат?

— На базата на нежеланието на Франк да ходи в затвора и твоите способности да защитиш клиента си.

— Значи виждаш някакъв компромис?

— Виждам нещата така: ние го предупреждаваме, имаме готовност заповед за арест да влезе в сила по всяко време, сетне го пускаме. Този град е малък. Няма къде да се изпари като дим. Ще му закачим професионална опашка, ще следим къде ще ходи и какво ще прави.

На мен това не ми прозвуча като най-доброто решение. Ама никак. В същото време обаче излизаше, че ми се дават екстри — деветдесет и шест часа без Мерик да ми диша във врата. При всички случаи бе по-добро от нищо.

— Хайде първо да чуем какво ще каже в своя полза — предложих аз. — Ще ме пуснеш ли да присъствам?

— Вече съм го уредил. Не беше много трудно. Изглежда още имаш приятели в Скарбъро. Ти само внимавай в приказките му. Засечеш ли нещо важно, просто ми дай знак, без той да усети. Смяташ ли, че ще поиска адвокат?

Позамислих се върху тази възможност. Реши ли, че иска, ще трябва към Елдрич да се обърне, и то при положение, че старият адвокат е правоспособен да практикува в Мейн. Имаше и друга вероятност, разбира се — Елдрич да разчита на колега в щата, готов да работи на принципа услуга за услуга. В същото време имах чувството, че подкрепата на Елдрич е условна, тоест зависи от разни неща, а неотдавнашните действия на Мерик може да са го принудили да си преоцени позициите.

— Първо да ти кажа, че не вярвам да е много разговорлив.

О’Рурк сви рамене.

— Е, може да откара някой и друг ритник.

— Вярно — ухилих се аз, — само че ще трябва да те докладвам на „Вътрешни разследвания“.

— Ами да, разбира се — прие той шегата. — Ще седна да поработя върху самия себе си. И все пак това тук е район на Скарбъро. Можем да се дистанцираме и само да гледаме те как ще поработят.

Качи се в колата си, погледна ме. Другите също потегляха, първо ченгетата от Скарбъро, сетне тези от Портланд.

— Хайде де.

— Веднага след теб.

Той потегли, кибиците се разкараха, внезапно останах сам. Колите се изтъркаляха край мен, качиха се на шосе 1 и запрашиха в обратна посока. Обляният от светлината на големия неонов надпис „Биг 20“ паркинг опустя, а зад мен — отвъд цимента — като че зейна мракът на тресавището. Обърнах се и, странно потиснат, се взрях в тъмнината. Не можех да се отърся от внезапно появилото се усещане, че отнейде там, изпод най-дълбоките му утроби, нещо също се е вторачило в мен. Качих се на колата, запалих, напрегнах цялата си воля да се отърва от това черно чувство.