Черният флаг [bg]

— Усещаш ли го, Адевале? — попитах кормчията си, докато следвахме „Роувър“ край бразилския бряг. — Няколко мига ни делят от най-големия трофей на всички времена!

— Усещам само горещ вятър в ушите си, капитане — отвърна загадъчно той, обърнал жадно лице към прохладния бриз.

Погледнах го. За кой ли път ме обзе възхищение. Този мъж вероятно бе спасявал живота ми в стотици случаи и несъмнено — поне три пъти. Имах най-предания, всеотдаен и талантлив кормчия, избягал от робството, но и досега понасящ презрението на пияни метежници като Басмения Джак, които го гледат отвисоко заради цвета на кожата му. Отърсил се от помията, поднесена му от живота — а колко много са кофите с помия, знаят само продадените в робство — ден след ден Адевале стоеше до мен на палубата на „Гарвана“ и не искаше по-щедра отплата от уважението, което заслужава. Задоволяваше се с моряшката надница, място, където да отпусне глава, и дажбата храна, приготвена от безносия готвач.

И как се отблагодарявах аз на този човек? Бръщолевейки като кречетало за Обсерваторията. До втръсване.

— Хайде, човече. Намерим ли съкровището, ще забогатеем. Ще живеем охолно до края на живота си. Ще има предостатъчно за всички ни.

— Както кажеш — кимна Адевале.

„Гарванът“ следваше отблизо „Роувър“. Погледнах към него и видях капитана му. Той също гледаше към мен.

— Ахой, Робърте! — извиках. — Ще хвърлим котва и ще се срещнем на брега, нали?

— Преследват те, капитан Кенуей. Питам се откога…

Грабнах далекогледа от ръцете на Адевале и се изкатерих до върха на мачтата. Изблъсках съгледвача и погледнах през далекогледа.

— На какво ти прилича това, момче? — озъбих му се.

Беше млад — млад като мен, когато отплавах с „Император“.

— На кораб, сър. Но в тези води има много кораби. Мислех, че не е достатъчно близо, та да вдигам тревога.

Прибрах далекогледа и го изгледах гневно.