![Градът на крадците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/7/2/gradt-na-kradcite-bg-download.jpg)
Градът на крадците [bg]
- Автор: Бениофф Дэвид
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-544-7
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Градът на крадците [bg]». Краткое содержание книги:
Никой не вървеше близо до обвинителя на Марков. Беше като заразен, като болен от чума. Той тихо си говореше нещо, сякаш водеше продължителен нечут спор със себе си, а погледът му се стрелкаше наляво и надясно в очакване на наказанието.
Аз бях на десетина души зад него и газех в кишата между Вика и Коля. Всеки път, когато някой от пленниците казваше нещо достатъчно силно, за да го чуят германците, някой от редниците отсичаше: „Halts Maul!“ Никой нямаше нужда от преводач, за да разбере смисъла на тези думи, и въпросният руснак бързо си затваряше устата, свеждаше глава и продължаваше малко по-бързо. Въпреки това не беше невъзможно да се води разговор, ако човек говори много тихо и внимава да не го забележат пазачите.
— Съжалявам за твоя другар — прошепнах на Вика.
Тя продължи да крачи, без да отговори или да покаже, че ме е чула. Помислих си, че може да съм я обидил.
— Изглеждаше добър човек — добавих аз.
И двете изречения бяха абсолютно банални — като репликите, които се произнасят на погребението на някакъв далечен роднина, когото никой не е харесвал. Нямаше защо да й се сърдя, че не ми отговаряше.
— Не беше — каза най-сетне тя. — Но въпреки това го харесвах.
— Този предател трябва да увисне от някое дърво — прошепна Коля с наведена глава, така че да не се чува.
Не откъсваше поглед от тила на мъжа, който беше издал Марков.
— Иде ми да му извия врата с голи ръце. Знам как се прави.
— Остави го — каза Вика. — Той не означава нищо.
— Означаваше нещо за Марков — казах аз.
Вика вдигна очи към мен и се усмихна. Не беше онази студена, хищническа усмивка, която бях виждал преди. Изглеждаше изненадана от думите ми все едно току-що беше чула някой бавноразвиващ да изсвири с уста „Fur Elise“, без да пропусне нито една нота.
— Да, означаваше нещо за Марков. Странен си ти.
— Защо?
— Коварно дяволче е той — каза Коля и заби юмрук в бъбреците ми в знак на привързаност. — Но го бива на шах.
— Защо да съм странен?
— Марков не е важен — каза тя. — Аз не съм важна. Ти не си важен. Единственото важно нещо е да спечелим войната.
— He — казах аз. — Не съм съгласен. Марков беше важен. Както и аз, както и ти. Точно затова трябва да спечелим войната.
Коля повдигна вежди, впечатлен от възражението ми срещу малката фанатичка.
— Аз съм особено важен — обяви той. — Защото пиша големия роман на двайсети век.
— Вие двамата сте като влюбени гълъбчета — каза тя. — Знаете ли?
Мрачната процесия от изтощени мъже беше забавила ход пред нас, а обърканите пленници пристъпваха от крак на крак и се опитваха да разберат защо вече не се движим. Един от руските войници, които нямаха ботуши, беше спрял. Останалите мъже от неговия пленен отряд го умоляваха да продължи, молеха се и ругаеха. Той поклати глава, без да каже дума, забил крака в снега. Един от приятелите му се опита да го избута, но нямаше смисъл; той беше избрал своето място. Когато редниците дотичаха до него, като размахваха полуавтоматичните си карабини и крещяха на собствения си език, червеноармейците неохотно отстъпиха назад от обречения си другар. Той се усмихна на германците и вдигна едната си ръка в подигравателен нацистки поздрав. Успях да извърна глава в последния момент.
20
ЕДИН ЧАС ПРЕДИ ЗАЛЕЗ-слънце ротата спря пред тухлената сграда на някакво училище — беше страховита постройка, издигната по време на втората петилетка, с прозорци от оловно стъкло, тесни като средновековни амбразури. Над входната врата с бронзови букви, високи по половин метър, беше изписана прочутата мисъл на Ленин: „Дайте ни детето за осем години и ще го направим болшевик завинаги.“ Някой от рускоговорещите нашественици беше написал отговор с бяла боя, която се беше разтекла, преди да изсъхне: „Дайте ни децата си за осем секунди и няма да останат никакви болшевики.“
Вермахтът беше реквизирал сградата на училището за команден щаб. До входа бяха паркирани шест военни джипа и един гологлав редник с руса коса, къса и жълта като пух на новородено пиленце, пълнеше резервоара на единия от зелен стоманен бидон. Войникът изгледа приближаващата рота и пленниците без никакво видимо любопитство.
Офицерите издадоха заповеди, редиците се пръснаха и повечето германци влязоха в сградата, като в движение сваляха тежките си раници и бърбореха помежду си, шумно и весело, готови да влязат под душовете (ако имаше вода) и да се нахранят с топла вечеря. Останалите от планинската пехота — един взвод от четирийсет души — все още не бяха освободени и бяха навъсени от глад и изтощение след дългия ден, в който бяха газили през безкрайния руски лес, така че ни подкараха покрай сградата, без да крият раздразнението си.