Пламъци в рая

— Имаш предвид луксозен хотел като хоспис? – попита Елинор.

Корди поклати глава.

— Хоспис ли? Това е място, в което умираш, а разни специалисти по умирането ти казват на кой етап си, нали? Сега премина отрицанието, влизай във фазата на приемането, че и други чакат. Не, майната им. Аз говоря за болница за хора с рак, където можеш да гледаш как ти пада косата и в същото време да правиш тен.

Елинор кимна и отвори капаците. Водата още капеше от растенията отвън. Миризмата на мокра джунгла беше прекрасна, но и малко тъжна.

— Но ще е скъпо – каза тя. – Това ще е болница за богаташи.

Корди се засмя.

— Не, ракът е скъп. Виждала ли си какви са болничните сметки? Това място ще им струва само билетът за самолета… и може да има нещо като стипендии за бедните нещастници. Нещо като лотария за ваканция за раковоболни.

Елинор вдигна чашата си, за да може Корди да я напълни. Скочът се бе разлял из нея като бавен огън.

— Мисля, че господин Тръмбо има други намерения. Явно японците ще получат този имот.

— Да – Корди потърка горната си устна. – Точно от това има нужда светът – още лукс за голфъри. – Тя вдигна внезапно очи. – Нел, била ли си влюбена?

Елинор се стресна, но се опита да не го показва.

— Да. – Но не добави нищо повече.

Корди кимна бавно, сякаш доволна от простичкия отговор.

— Аз също. Веднъж. О… обичала съм много хора. Двама от тримата си съпрузи. Всичките си синове. Това си е обич, която или я има, или я няма. Но съм била влюбена само веднъж. Когато бях още дете. – Тя помълча малко, чуваше се само тихото капене на водата от палмите навън. – Дори не мисля, че той разбра.

— Не си му казала? – Елинор отпи от скоча.

— Не. Той също беше още хлапе, в малкото градче, в което живеехме. Отиде във Виетнам и там го раниха много тежко, после стана свещеник. Католически свещеник. От онези, които нито се женят, нито се чукат.

— О… – каза Елинор, но си помисли: Не четеш ли вестници? Може би се чукат повече, отколкото си мислим. На глас каза: – А говорила ли си с него, след като той стана свещеник?

— Не – каза Корди. – От години не съм се връщала в онзи град. Някой ми каза, че от няколко години вече не бил свещеник и се оженил, но това няма значение, нали? Причината, поради която споменах това, е, че през последните седмици си мисля за всичко онова, за което мислят хората в напреднал стадий на рак. За пропуснати възможности… за пропилян живот… и така нататък.

— Животът ти не е пропилян – каза Елинор.

— Разбира се – съгласи се Корди. – Момчетата ми ще са съгласни с теб. Грижите за тях и за бизнеса ме държаха заета. – Тя остави празната си чаша. – Добре, Нел, сега си ти. Защо дойде тук?