Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
— Орсуна, радост моя, капитане на капитаните! — рече той. — На носа Гарден, откакто купих от Траулер този дом, се е поселил толкова народ, че женското население стана много разнообразно. Вашата Фея на Мъничкия крак сигурно има татко и мама; що се отнася до мене, аз не виждам тук засега друга фея, освен Диге Алвавиз, но тя не може, мисля, да изчезне.
— Мили Еверест, вашето „засега“ има не съвсем точен смисъл — рече хубавицата, която се владееше както не може по-добре, и, види се, не придаваше никакво значение на разказа на Орсуна.
Ако в това време имаше на масата човек, който се страхуваше да обърне внимание на пламналите си бузи, това бях аз. Сърцето ми биеше тъй, че виното в чашата, която държах, потреперваше на тласъци. Без всякакви доказателства и обяснения знаех вече, че капитанът е видял Молли и че тя ще дойде тук здрава и читава под защитата на верния на приятелите си Санди.
Разговорът стана по-сух, по-нервен, а после премина в градушка от шеги, с които обсипаха капитана. Той рече:
— Закъснях по друга причина. Очаквах връщането на жена си с влака от десет и дванайсет, но тя, както мисля сега, ще дойде утре.
— Много жалко — рече Ганувер, — аз се надявах да видя вашата мила Бетси. Надявам се, феята не й е навредила в сърцето ви.
— Хо! Разбира се, не.
— Око на художник и сърце на булдог! — рече Галуей.
Капитанът се прокашля шумно.
— Не съвсем така. Око на булдог и сърце на художник. Впрочем аз ще си налея още от това превъзходно вино, от което човек добива отведнъж четири очи.
Ганувер погледна настрана. Тозчас дотича слугата, комуто беше дадено кратко нареждане. Не мина минута и три удара на гонга вързаха шума и стана ако не съвсем тихо, то доста спокойно, за да се говори. Ганувер искаше да говори, виждах това по устремените върху него погледи; той се изправи, сложил ръце на масата с дланите надолу, и заповяда на оркестъра да млъкне.
— Гости! — рече Ганувер толкова високо, че го чуваха всички; ясният резонанс на тази огромна зала позволяваше на човека да напряга с мярка гласа си. — Вие сте мои гости, мои приятели и другари. Вие ми оказахте честта да посетите моя дом в деня, когато преди четири години ходех още с обуща без подметки и не знаех какво ще стане с мене.
Ганувер млъкна. През цялата тази сцена той често се спираше, но без усилие или стеснение, а като че се вслушваше в нещо, и продължаваше също тъй спокойно:
— Мнозина от вас са пристигнали с параход или по железницата, за да ми доставят удоволствието да прекараме заедно няколко дни. Виждам лица, които ми напомнят дните на опасност и веселие, на случайности, приключения, тревоги, дела и радости.
Под ваше началство, Том Клертон, аз служих в митницата Сан-Риол и вие напуснахте службата, когато аз бях несправедливо обвинен от капитана на „Тереза“ в благосклонност към друг параход „Орландо“.
— Амелия Корниус! Четири месеца вие ми давахте на кредит стая, закуска и обед и аз досега не съм ви платил — от малодушие и лекомислие ли, не знам, но не съм ви платил. Тия дни ще изясним този въпрос.
— Уйлям Уйлсон! Във вашата вила аз оздравях от тифус и вие всеки ден ми четяхте вестници, когато след кризата не можех да вдигна ни глава, ни ръце.
— Люк Арадан! Вие, макар да имахте работа с такъв неврастеник милионер като мене, се съгласихте да вземете моя капитал под свое ръководство, като ме избавите от делови мисли, жестове, дни, часове и минути, и в три години увеличихте основния капитал трийсет и седем пъти.
— Хенри Токвил! На вашата банка дължа сполучливия залог, запазването на тайната и връщането на златната верига.
— Лейтенант Глаудис! Вие сме спасихте на лов, когато висях над пропастта, като се крепях не знам за какво.
— Георг Барк! Вие се хвърлихте след мене във водата от борда на „Индиана“, когато паднах там през време на бурята близо до Аден.
— Леон Дегуст! Вашият гений въплъти трескавия ми блян в строгата и прекрасна конструкция на тая сграда, дето седим. Аз ставам да ви приветствувам и вдигам този бокал за минутното гневно фучене, с което ме изслушахте първоначално, осмяхте ме и червенеехте четвърт час; най-сетне казахте: Честна дума, заслужава да се помисли за това. Само че ще добавя на плочата пред вратата:
Загледан в тая посока, накъдето гледаше Ганувер, видях един стар грозен човек с високомерен израз на дебелото лице и иронична вежда; след като изслуша Ганувер, Дегуст стана тежко, опря се с длани на масата и като погледна встрани, рече: