Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
В едната си ръка държеше дебела сопа, другата му ръка лежеше на дръжката на къс меч, неведнъж използван за защита на търговската му ладия от разбойници. Немалко улични бандити кръстосваха в тези празнични нощи, когато имаше много богати жертви, при това повечето — пияни.
Но той беше здрав, мускулест мъж и никой от търсачите на кесии, пълни със злато, не можеше да го вземе за богаташ в простоватото му грубо сетре, та да рискува срещу ръста му и дебелата сопа. Малцината, които го поглеждаха, докато преминаваше през струящата от прозорците светлина, се отдръпваха. Тъмната коса, висяща до раменете му, и дългата му брада обграждаха кръгловато лице, но това лице никога не изглеждаше добродушно, а този път беше толкова мрачно, сякаш Домон се канеше да си пробие път през стена. Имаше среща с непознати хора и никак не беше щастлив от това.
Още пияни гуляйджии претичаха с викове край него. „Рога на Валийр, да ги разправят тия на дъртата ми баба — помисли си мрачно Домон. — Да се хвана аз за кораба, друго не ми трябва. И за живота си, късмета да ме срита дано.“
Пъхна се в една странноприемница с табела с голям, обрасъл с бяла козина язовец, танцуващ с мъж, размахал сребърна лопата. Наричаше се „Укротяване на Язовеца“, макар дори самата Ниеда Сидоро, гостилничарката, да не знаеше какво означава това име: в Иллиан открай време съществуваше хан с такова име.
Залата — подът беше посипан с дървени трици и в дъното един музикант дърпаше тихо струните на дванадесетструнната битерна, свирейки някаква тъжна песен на Морския народ — беше добре осветена и тиха. Ниеда не допускаше никакви свади в хана си, а племенникът й Байли беше толкова едър, че можеше да изнесе по един мъж под всяка мишница. Моряци, докери и работници в складовете посещаваха „Язовеца“, за да пийнат и да си кажат някоя приказка, а и да поиграят на камъчета или зарове. Сега помещението беше наполовина празно: дори хора, които обикновено предпочитаха спокойствието, бяха навън за карнавала. Посетителите си говореха тихо, но Домон долови, че споменават за Лова, както и за Лъжедракона, когото мурандийците били хванали, и за онзи, когото тайренците преследвали през Хадънмърк. Изглежда, спореха дали е по-добре да загине Лъжедракона, или самите тайренци.
Лицето на Домон се сгърчи в гримаса. „Лъжедракони! Късмета да ме изприщи дано, едно спокойно място не може да намери човек напоследък.“ Не че го интересуваха толкова Лъжедраконите, камо ли пък Ловът.
Едрата собственичка бършеше някаква кана и следеше под око клиентелата си. Не спря заниманието си, нито го погледна веъщност, но левият й клепач се сниши и очите й се плъзнаха към тримата мъже, седнали на една маса в ъгъла. Тия бяха прекалено тихи дори и за „Язовеца“, почти трезви и кадифените им капели и тъмните палта, избродирани по гърдите със сребърни, пурпурни и златисти ширити, изпъкваха сред простоватото облекло на останалите клиенти.
Домон въздъхна и седна на една маса в другия ъгъл. „Кайриенци пък сега.“ Взе си халба кафяв ейл от прислужничката и отпи тежка глътка. Когато я остави, тримата мъже с извезаните палта вече стърчаха около масата му. Той направи небрежен жест, за да покаже на Ниеда, че няма нужда Байли да се намесва.
— Капитан Домон? — И тримата бяха безлични, но около този, който проговори, се чувстваше нещо, което накара Домон да реши, че е водачът им. Като че ли не бяха въоръжени. Но очите на тези съвсем безлични лица гледаха твърдо. — Бейл Домон, капитан на „Вейка“?
Домон кимна неизбежно и тримата седнаха, без да чакат покана. Продължи същият мъж; другите двама само наблюдаваха, почти без да мигат. „Охранници — реши Домон, — нищо че дрехите им са такива. Какъв ли е този, че да си има охранници да го пазят?“
— Капитан Домон, имаме едно лице, което трябва да бъде превозено от Майен до Иллиан.
— „Вейка“ е речен съд — отвърна Домон. — Гази плитко, не е за дълбока вода. — Това не беше съвсем вярно, но за хора от сушата звучеше убедително. „Е, от Тийр насам не мож ги излъга. Захитряват.“
Мъжът като че ли не се притесни от прекъсването.
— Разбрахме, че се отказвате от речната търговия.
— Може да се отказвам, може и да не се. Не съм решил още. — Беше си решил той, и още как. Хич не би тръгнал пак нагоре по реката до Граничните земи дори заради всичката коприна, която можеше да натовари в подножията на Тайрен. Салдейските кожи и ледения пипер не си заслужаваха, а и не му се щеше да си има вземане-даване с Лъжедракона, за когото беше чул, че се е появил по онези краища. Но все пак се зачуди как са могли да разберат за това. С никого не беше го обсъждал, а виж, че и други го знаеха.