Неустоима сила
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неустоима сила». Краткое содержание книги:
Нито Стив, нито Мередит са имали понятие какво е бракът от разстояние. И въпреки добрите им намерения, животът и сърцата им започват да се раздалечават от неустоими сили.
— Просто направете всичко възможно — препоръча той на Мередит и на двете жени, които й помагаха в организацията. Мередит трябваше да следи за разходите, пък и Калан вярваше на преценката й.
— Защо просто не изпратим на всички по един чек и да им кажем да отидат през уикенда в Лае Вегас? — мърмореше Мередит.
— Ще опитаме догодина — съгласи се Кал, бе запазил чувството си за хумор.
Той очакваше с нетърпение ваканцията и съжаляваше, че не може да вземе децата си. Познаваше добре хотела, беше го посещавал преди с тях и знаеше, че го бяха харесали. Но това пътуване бе само за възрастни, въпреки че служителите му се държаха като гимназисти, които отиват на екскурзия с класа. Преди да отпътуват, имаше спорове дори за стаите. Няколко души познаваха хотела и предявиха предпочитания за етажа, височината, гледката и климатичната инсталация.
Мередит разказа на Стив всичко и го попита може ли да дойде. Ала той беше на повикване, освен това си даваше сметка, че там тя ще е заета. А при неговия график наистина бе невъзможно да пътува.
— Ще ми липсваш — каза му тя по телефона вечерта преди заминаването.
— Дори няма да усетиш, че ме няма. Изглежда ще бъдеш плътно ангажирана да ощастливиш всички. — Радваше се за нея. Стори му се, че промяната ще й се отрази добре и въпреки главоболията бе сигурен, че тя ще се забавлява. Мередит не бе толкова уверена. Засега всички й създаваха проблеми.
Но в деня на заминаването, докато се събираха на летището, облечени в хавайски ризи и бели ленени костюми, колегите й бяха в прекрасно настроение. Когато тя най-сетне се настани на мястото си в самолета до Кал в първа класа, се почувства изтощена. Само няколко души от персонала пътуваха с първа класа — членовете на ръководството на компанията. Другите бяха настанени във втора класа, където заемаха голям блок места. Бе ги осигурила срещу сериозна отстъпка.
— Мога ли да знам колко ни струва всичко това? — попита я Кал развеселен, докато стюардесата им сервираше шампанско.
Мередит отказа. За нея бе твърде рано да пие шампанско в девет сутринта и тя поиска кафе.
— Ще разбереш само ако ми позволят да ти дам кислород при излитане — рече тя, отпивайки от кафето си.
— И аз така си мислех. Не ми казвай. По-добре е за моралните ми устои. Или поне така се предполага.
Щом излетяха, тя се отпусна на седалката си с купчина документи. Той й се скара, че си е взела куфарчето.
— Не мога да отида никъде без него, Кал — усмихна се тя засрамено. — В противен случай ще изпитвам вина.
— Трябва да те запишем на уроци по фолклорни танци, за да те разсеем. Не искам да работиш прекалено много по време на това пътуване, Мередит. Трябва да се позабавляваш. Както всички останали.
— Едва ли ще се случи, ако не получат специално поръчаните ястия или ако стаите им не са на посочения етаж, или ако не успеят да отидат на празнична хавайска вечеря.
— Ще го преживеят.
Прегледаха програмата за срещите, състава на групите, както и темите, които щяха да разглеждат, и накрая Мередит захвърли документите, след което се остави Кал да я уговори да гледат филм. Летяха директно за Кона и полетът бе достатъчно дълъг, за да има време за хранене, закуска, филм и кратка дрямка преди пристигането. А на половината на пътя, тя видя, че Кал гледа замислен през прозореца и се запита какво ли го тревожи.
— Добре ли си? — попита го с топлота.
— Добре съм. — Той я погледна. — Просто размишлявах. За кратко време отведох компанията твърде далеч. Чувствам се късметлия.
— Това не е късмет, Кал. Работеше много упорито, за да стигнеш дотук.
— И ти също, особено през последните четири месеца. — Никой не бе работил толкова много. Наистина й беше благодарен, всеки път, когато се сетеше, че Чарли е напуснал и Мередит е поела работата при него. Тя бе един от най-големите му активи. — Надявам се, че си щастлива с нас, както и ние с теб — с признателност отбеляза той.
— Щастлива съм. Ако някога намерим работа на Стив, животът ми ще е идеален — допълни тя тъжно.
Беше толкова трудно съпругът й да не бъде част от всекидневието й. Струваше й се, че е безкрайно далеч. И бе точно така. Посещаваше го веднъж или два пъти в месеца, сякаш й бе стар приятел или старо гадже. Напоследък дори не го възприемаше като съпруг. Вече не бе част от всекидневието й, не можеха да се смеят или говорят, нито да сподели проблемите си с него, освен когато го повикваше по пейджъра. Струваше й се, че той се прибира все по-рядко. Също като нея и той винаги работеше. Очевидно се стараеше да преодолее самотата си, като се товареше с работа.