Францисканският заговор
- Автор: Сак Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Францисканският заговор». Краткое содержание книги:
Източник: http://book.store.bg/c/p-p/m-515/id-9762/franciskanskiat-zagovor-dzhon-s...
— И богатството ще ги отведе в гроба — рече мъдро непознатият с неприятна мазна усмивка.
Орфео огледа изпълнените с очакване лица. Възможността наистина не бе за подценяване, пък и щяха да се приберат в рамките на месец. Странно, но установи, че се колебае.
Отвърна на погледите им, като сбърчи вежди.
— Ще си помисля тази вечер и утре ще се видим тук — рече накрая. — Трябва ми разрешение от Светия отец. Уговорката ни наистина беше да го придружа до Венеция, но все още не ме е освободил официално. — Ухили се глуповато. — Аз съм му талисманът, нося му късмет.
— Аха, нищо чудно, че си станал толкова мекушав — отбеляза Гиулиано. — Още вино! — извика пронизително. Двамата му другари започнаха да блъскат с чашите си по масата, докато Сесилия не се появи с бъчонката.
Докато се навеждаше през масата, червената й коса обърса бузата на Орфео. Дългите й къдрици бяха току-що парфюмирани и ако бе имал някакви съмнения, че го е направила заради него, то допирът на коляното й о бедрото му ги разсея. Погали я по задната част на крака и я щипна, докато тя се отдалечаваше да обслужи съседната маса. Това щеше да му е последната чаша с приятели.
Повечето венецианки бяха червенокоси, но малко от тях си позволяваха да носят косите си свободно, както правеше Сесилия. Несъмнено някой свещенослужител бе постановил, че да се показва косата или ушите е нескромно. Но Сесилия си нямаше много вземане-даване с църковни деятели — пък и да имаше, те едва ли биха обърнали внимание на непокритата й глава. Орфео си представи гранддамите на града, които всеки ден дефилираха по мраморните стъпала на дворците си, кацнали на високи като кокили zoccoli, облечени в брокатени одежди и накичени с толкова бижута, че всяка една от тях можеше да закупи цял град от мащаба на Асизи. Дългите им плитки и млечнобялата им кожа бяха изкуствени като сърцата им; по нищо не биха могли да се мерят с простодушната Сесилия. Вдигна глава да види къде е отишла. Засече погледа й в другия край на помещението и желанието, което заблестя в очите й, сви слабините му в сладостна болка.
— Вече мога да си пиша името — рече Сесилия. — Един приятел ме научи. — Надигна се на лакът, за да види по-добре лицето му. Орфео отвърна на сънената й усмивка и я погали по косата. Пръстите й описваха буквата „С“ около дясното му зърно и продължаваха през гърдите — „Е-С-И…“.
Слабата светлина, която се процеждаше едва-едва през опърпаното покривало на прозореца, го изнервяше като жужащ комар. Искаше му се да положи главата на момичето на рамото си и пак да затвори очи, но знаеше, че наближава време да се връща в двореца. Изведнъж се омърлуши. Сесилия застина с ръка на гърдите му, челото й се сбръчка тревожно.
— Пак се натъжи, Орфео.
— А дори не знам защо.
— Не знаеш ли? Ей сега ще ти кажа.
Той стисна брадичката й между палеца и показалеца си и придърпа лицето й към себе си за целувка.
— Ами кажи ми тогава, о, мъдра жено, че да се просветля и аз.
— Не се шегувай — намуси се тя и лицето й придоби замислен вид. — Жените разбират някои неща. — Изопна се до него и намести главата си в ямката на мишницата му.
— Помниш ли, веднъж сподели с мен, че си решил да напуснеш дома си? Беше участвал в някакво сбиване и аз току-що бях почистила раните ти. „Мога да се сбия с всекиго за удоволствие, така ми каза, но Сатаната да ме прибере, ако някога убия за пари.“ Ако тръгнеш с останалите срещу Анкона и плячкосваш кораби, няма да си по-добър от баща си, дето опожарил онзи замък. На твое място щях да остана още малко при моя папа. И при моята Сесилия.
Орфео я докосна по бузата с устни, после отпусна глава на възглавницата.
— Моята Сесилия — повтори. — Най-мъдрата жена в целия християнски свят. Проклет да съм, ако не си последният оракул.
— Сега се чувстваш добре, нали?
— О, да. В древността мъжете биели път с месеци, за да търсят жрици и оракули. Коленичели пред тях и ги отрупвали с подаръци.
— Това ми харесва. Защо вече не се прави?
Орфео се засмя и я прегърна сърдечно.
— Защото, жено, която все пак не знаеш всичко, жриците вече са забранени. Тези времена са отминали — за жалост. — Целуна я още веднъж, нежно, по шията точно под брадичката, гризна я лекичко със зъби. — Но когато ми е нужен мъдър съвет, пак ще те потърся.
При друг случай, в друга ситуация, би останал при Сесилия — точно както каза тя. Знаеше, че тя винаги ще го чака, каквото и да се случи. Но неговият живот бе движението. А Сесилия, с нейното топло и щедро сърце, нямаше да страда от липса на мъжки ласки.