Жажда за върхове
- Автор: Рангелова Маргарита, Робева Нешка
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жажда за върхове». Краткое содержание книги:
Колегите на Дюлгеров — също трогнати от филма, изтъкват толкова много достойнства, че не може да не е щастлив.
Премиерата мина при бурни аплодисменти. Дойдоха артисти режисьори да поздравят създателите на филма. По-късно спечели и „Златния ритон“. Нешка пита какво означава това:
— Нещо като републикански шампион — казва Дюлгеров.
— Само?
Дюлгеров е огорчен. При награждаването някаква колежка го обвинила, че си избрал тема, която не може да бъде отречена. Разбира се, че ще получи „Ритона“. Как не! Филм за Нешка Робева и нейните момичета! Какво може да се състезава с едно такова заглавие.
Струва ми се, че на такава забележка изобщо не бива да се обръща внимание. И е злобна, и е дребнава. Кой й е пречел на нея да си избере такава тема. И после въпросът не е само в темата. Тя беше избирана и преди него.
Не знаех, че Дюлгеров е толкова уязвим. Отрови си празника.
Аз не можех да разбера друго. Бях в командировка в няколко града няколко месеца след пускането на филма по екраните. В Пловдив се оплакаха, че прожекциите били през деня, когато хората са на работа. Във Варна ми казаха, че докато чуят, че има такъв филм, и вече го нямало. В Толбухин питаха какво е станало с филма. Отдавна прочели рецензии. Да не би нещо да са го спрели…
На едно обсъждане със зрители в кино „Дружба“ на Дюлгеров му беше отправен и друг упрек, на който той погледна вече доста по-весело. Стана една историчка и каза, че не можела да му прости, че си пилее таланта, за да прави филм за гимнастичките. Салонът се забунтува. „Не — казва момичето — филмът и на мене ми харесва, и мене ме развълнува, и аз нямам нищо против гимнастичхкте — напротив, горда съм с победите. Но не мога да простя на Дюлгеров, че си пилее таланта. Аз очаквам от него плодовете на неговата фантазия, очаквам сценарии, в които ще се е вложил творецът, очаквам да обогати българското кино със свое мислене, със свое търсене. Документално кино могат да правят и по-малко талантливи режисьори…“
Скочиха да й кажат, че и документално, и игрално кино могат да правят посредствени режисьори, но то няма да бъде същото. Дюлгеров каза, че съвсем не смята, че си е загубил времето и попилял таланта си, като е влязъл в залата на гимнастичките. Имал огромно желание да покаже как изглежда този български феномен Нешка Робева, защото нашата нация има нужда да се гордее с делата на децата си, и единственото нещо, което в случая го интересува, е дали настина е успял да запознае нашата публика с тази жена, с тези момичета, които всички толкова много обичат.
Успял! — казваше салонът. Благодарят му. Нека да разкаже нещо повече. Нещо невлязло във филма.
Дюлгеров разказва как наскоро бил на един турнир с отбора по художествена гимнастика. Нешка направила много силна композиция по музика на Бела Барток за въжето на Бианка Панова, но публиката не харесала тази композиция и сега Нешка ще я сменя. Изглежда, не се е харесала музиката на Барток.
— На Нешка харесва ли й? — питат от залата.
— Разбира се, щом е създала композицията си точно по нея.
— Кажете й да не обръща внимание на публиката. Тя трябва да възпитава вкус у зрителите, не те да й диктуват. Кажете й, че всичко, което е направила досега, е великолепно. Щом на нея й харесва, няма какво да сменя…
Излизаме от салона и около всеки от нас се натрупват още хора, които искат нещо да питат, нещо да кажат. Едно момче чака да си отидат другите и много настойчиво повтаря: „Кажете й, че тези момичета не я заслужават. Кажете й, че ние всички я обичаме и подкрепяме и знаем, че всичко, което прави, е съвършено, но нека да не се ядосва. Те понякога нарочно я ядосват. Аз работя с бащата на едно момиче от нейната зала. Всичко зная…“
Не искам да зная с кой баща работи, кой какво разказва и кой какво знае. В крайна сметка всички всичко знаят. А тези момичета не могат да я заслужават или не заслужават. Тя ги е създала и до голяма степен те са това, което е градила от тях в продължение на години. Защото те наистина растат повече при нея, отколкото при бащите и майките си…
Тръгвам си от тази среща с особено настроение. Ето една съвсем друга публика. Всъщност защо друга? Спортната публика просто няма възможността да говори, да пита, да казва какво би простила и какво не. Тя аплодира и така изразява и чувства, я настроения. Тук имат думата и хората си казват. Също така екзалтирани, крайни, непримирими както в спортната зала. А какво ли би било, ако след състезанието се даде думата на зрителите и кажат какво мислят, какво искат и какво не искат? Не искам да съм на мястото на съдииките в този момент…