Сълзите на луната

— Не, не. — Безкрайно нещастна, Брена се сви още повече, но се извърна, за да положи глава в скута на майка си. — О, мамо, всичко е по моя вина. Аз го започнах. Желаех Шон, направо отидох при него и му го заявих. Не го оставих на мира, докато… Е, той в края на краищата е мъж.

— Това ли е всичко помежду ви, Брена? Страст и нейното удовлетворяване?

— Да. Не! — Търсейки утеха, се притисна още по-плътно към майка си. — Не знам. Сега няма значение.

— Нищо друго няма по-голямо значение.

— Вече не мога да бъда с него. Няма да се срещаме повече. Ако знаеш само как ни изгледа тя… И по-специално мен. Първо по лицето й се изписа неистова болка и чак след това се появи гневът. Въобще не бях помислила за нея. — Изтърколи се по гръб и се загледа в тавана. — Когато съм с него, мисля единствено за себе си и за онова, което става в мен. Заради това излъгах и теб, и татко. Как ще ми имаш доверие отсега нататък?

— Е, не е хубаво да ни лъжеш, но от самото начало знаех, че нещо става — за малко да се усмихне, когато Брена се вторачи в нея. — Ти какво си мислиш? Аз също не съм казвала на майка си, когато се измъквах от вкъщи през топлите летни вечери, за да се срещна с Майкъл О’Тул, който замайваше главата ми с целувки. — Очите и засияха от спомена. — Женени сме двадесет и шест години, родихме пет деца, но и до ден-днешен майка ми смята, че съм спала кротко в леглото до деня на сватбата.

С дълбока въздишка Брена се надигна, прегърна Моли и отпусна глава на рамото й.

— Изпитвам потребност от него, мамо, и тя е огромна. Надявах се след време да се поуталожи, да избледнее и отношенията помежду ни да станат пак каквито са били преди. Но нещата въобще не заглъхват. И аз провалих всичко, защото не казах на Кати: „Той е мой, намери си друг!“ Сега вече не съм в състояние да се върна при него.