Кръстът на Мориган

— Винаги е бил такъв — каза Хойт, когато Кийън излезе. — Не престава да ме дразни.

— Знам. Значи се помирихте, след като изляхте гнева си един върху друг.

— Истина е, че аз го ударих пръв. Говорех за майка ни, за градината, а той се държеше студено. Макар и да виждах, че само се прави на безчувствен, просто… избухнах и… После ме заведе там, където са погребани близките ни. Представи си останалото.

Тя се обърна и дълбокото съчувствие, което изпитваше, се изписа в очите й.

— Сигурно е било трудно и за двама ви.

— Осъзнах колко реално е това, че и аз съм тук, а тях ги няма. Преди не ми се струваше толкова реално.

Глена се приближи и сложи тинктура върху синините по лицето му.

— А какво ли е за него да живее цяла вечност без семейство, без никакви близки? Още една жестока страна на онова, което го е сполетяло. И всички тях. Ние не мислим за това, когато говорим за война и за унищожението им, нали? Всички те са били хора като Кийън.

— Те искат да ни изтребят, Глена. Всеки един от нас, в чиито гърди бие сърце.

— Знам, знам. Нещо ги е лишило от човешка същност, но някога са били хора, Хойт, обичали са, имали са семейства. Не мислим за това. Може би не искаме да го осъзнаем.

Отмести косите от лицето му. „Някой симпатичен счетоводител — отново си помисли Глена — или брокер“. Колко наивно и прозаично! Тук и сега тя имаше нещо изключително.

— Мисля, че съдбата постави Кийън сред нас, за да разберем, че мисията ни ще бъде тежка. За да знаем, че сме направили каквото трябва, но не, без да платим висока цена. — Отдръпна се назад. — Това трябва да помогне. Постарай се да пазиш лицето си от нови юмручни удари.

Понечи да се обърне, но той хвана ръката й, изправи се и я притегли към себе си. Устните му се сляха с нейните в нежна целувка.

— Мисля, че съдбата е изпратила теб, Глена, за да ми помогнеш да разбера, че не всичко е смърт, кръв и насилие. Че в света има такава красота и доброта. И тя е моя. — Обви ръце около нея. — Тук, с мен.

Глена отпусна глава на рамото му. Искаше да попита какво ще им остане, след като всичко свърши, но знаеше, че е съдбовно важно да изживеят всеки ден, който имат.

— Трябва да поработим. — Глена се отдръпна — Имам някои идеи как да създадем безопасна зона около къщата. Защитена територия, в която ще можем да се движим по-свободно. Мисля, че Ларкин е прав за изпращането на разузнавачи. Ако успеем да се доберем до пещерите през деня, бихме могли да открием нещо и дори да заложим капани.

— Доста си поразмишлявала.

— Не губя нито миг. Когато умът и ръцете ми са заети, не се страхувам толкова.

— Тогава да поработим.

— Може би на един следващ етап Мойра ще може да ни помага — добави Глена, докато излизаха от кухнята. — Чете всичко, до което се добере, така че тя ще бъде основният ни източник на информация. Освен това притежава известна сила. Сурова и неразвита е, но я има.