Крайбрежие

Не след дълго отново срещнах семейството туристи. Бях излязла край Ла Гулю със скицника си, като се мъчех да уловя гледката на водата при отлив, и те изведнъж изникнаха пред мен: Летисия тичаше напред с кучето Петрол, родителите й Габи и Филип вървяха малко зад нея, като носеха бебето в кенгуру. Филип носеше кошница за пикник и плажна чанта, пълна с играчки.

Летисия размаха ръце енергично.

— Здравейте! Намерихме плаж! — тя дотича при мен задъхана със сияещо лице. — Плаж, и съвсем празен! Тук е като на необитаем остров. Това е най-страхотният необитаем плаж!

Усмихнах се: трябваше да призная, че е така.

Габи ме поздрави, като дружелюбно ми помаха с ръка. Беше ниска, закръглена мургава жена с жълто парео върху банския си костюм.

— Тук безопасно ли е? — попита тя. — За плуване, имам предвид. Няма нито зелен флаг, нито нищо.

Засмях се.

— О, безопасно е — отвърнах й аз. — Просто обикновено в този край на острова не идват много хора.

— Този край ни харесва най-много — обяви Летисия. — Най-много ни харесва за плуване. А аз мога да плувам — добави тя с достойнство, — но трябва краката ми да опират в дъното.

— Лез Имортел не е подходящ за деца — обясни Габи. — Дъното е стръмно и има течение.

— Тук обаче е по-хубаво — каза Летисия, като тръгна да се спуска по скалистата пътека. — Има скали и всичко останало. Хайде, Петрол!

Кучето я последва с възторжен лай. Ла Гулю се изпълни с непривични звуци на детско въодушевление.

— Водата е още студена — казах аз и погледнах Летисия, която вече беше стигнала линията на прилива и ровеше с пръчка в пясъка.