Тъмна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Христовска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тъмна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рот е водачът на Братството. Той е последният чистокръвен вампир, в чиито вени не тече нито капка човешка кръв. Малко преди да бъде убит от лесърите, Дариъс, един от най-добрите бойци на Братството, се обръща към Рот с молба да се погрижи за дъщеря му Бет. Тя се е родила от връзката му с човешка жена и не подозира за вампирските си гени. Рот трябва да въведе красивото момиче в света на вампирите…
Бет Рандъл води съвсем обикновен, дори леко скучен живот — рядко излиза с приятели, а работата й като репортер в местния вестник е безперспективна и не особено вълнуваща. Отраснала в сиропиталища и приемни семейства, тя не знае нищо за произхода си. Докато един ден Рот не се появява на прага й…
— Точно като праскова — каза той и смъкна бикините й. — Обожавам праскови.
Странната, прекрасна светлина, която струеше от очите му, обля цялото й тяло. След това той отново отпусна глава.
27
Хавърс слезе в лабораторията си и закрачи из помещението. Чуваше се само пошляпването на мокасините му при допира им с белия линолеум. Направи две обиколки и се спря до работната си маса. Поглади елегантната емайлирана зрителна тръба на микроскопа. Погледна флотилиите мензури и батальоните стъкленици по лавиците. Чу жуженето на хладилниците и монотонното бръмчене на вентилатора на тавана. Долови слабия болничен мирис на дезинфектанта. Обстановката му напомни за научната работа, на която се бе посветил. За гордостта, която изпитваше от силата на ума си. Смяташе се за цивилизован вампир. Можеше да сдържа емоциите си и да реагира логично на външни дразнители. Но не беше в състояние да овладее тази ненавист, този бушуващ гняв. Чувството беше прекалено силно, подтикваше го към действие.
В главата му се въртяха десетки планове. Кървави планове. Само че кого заблуждаваше? Беше му пределно ясно, че ако посегне на Рот дори с джобно ножче, ще изтече собствената му кръв, а не неговата.
Трябваше му някой, който умее да убива. Някой, който може да се доближи до воина. Разрешението на проблема, което търсеше, беше очевидно. Знаеше точно при кого да отиде и къде да го открие.
Запъти се към вратата с доволна усмивка. Но зърна отражението си в огледалото над дълбокия умивалник в лабораторията и замръзна. Блясъкът и нетърпението, което излъчваха неспокойните му очи, бяха прекалено силни. Преди никога не се беше усмихвал така злобно Предвкусвайки резултата от едно мерзко дело, на лицето му се бе появила трескава руменина.
С тази маска на отмъщението Хавърс направо не можеше да се познае. В този момент се отвращаваше от собствената си физиономия.
— О, Господи.
Как бе възможно дори да си помисли такова нещо? Той беше лекар. Лечител. Работата му беше да спасява живота на другите, а не да го отнема.
Мариса му беше казала, че всичко е свършило. Развалила бе обета. Никога повече нямаше да отиде при Рот.
И все пак не заслужаваше ли да бъде отмъстена за начина, по който Рот се беше отнесъл към нея? Точно сега беше моментът за нанасяне на удара. Подстъпът към Рот беше свободен, нямаше опасност Мариса да пострада, попадайки под кръстосан огън.
Хавърс усети по тялото му да пробягват тръпки, за които предположи, че са от ужас пред мащабите на това, което беше замислил. Но залитна и се наложи да се подпре, за да запази равновесие. Виеше му се свят, всичко край него се завъртя като в миксер и той се строполи на един стол.
Дръпна възела на вратовръзката си, като се мъчеше да си поеме дъх. Кръвта, помисли си той. Преливането. Явно не действаше.
Отчаяно се смъкна от стола и падна на колене. Смазан от провала си, той затвори очи и потъна в мрака.
Рот се обърна настрана, като продължаваше да държи Бет в обятията си. Приглади назад косата й. Беше влажна от пот.
Моя.
Целуна устните й и със задоволство забеляза, че тя все още диша тежко.
Беше я любил както трябва, помисли си той. Бавно и внимателно.
— Ще останеш ли? — попита той.
Тя се засмя дрезгаво.
— Не съм уверена, че съм способна да ходя точно сега. Така че, да, идеята да полежа тук е добра.
Целуна я по челото.
— Ще се върна, преди да се е съмнало.
Той се отдръпна от топлия пашкул на тялото й. Тя го погледна и попита:
— Къде отиваш?
— Имам среща с братята, след това ще излезем.
Стана от леглото и отиде до гардероба. Обу кожените си панталони и надяна ремъците на ножниците на раменете си. Пъхна по един кинжал от всяка страна и си взе якето.
— Фриц ще бъде тук — каза той. — Ако имаш нужда от нещо, вдигни телефона и набери звездичка, после четиридесет. Телефонът горе ще звънне.
Бет се загърна в чаршафа и стана от леглото.
— Рот — тя докосна ръката му. — Остани.
Той се наведе и я целуна бързо.
— Ще се върна.
— Ще се биеш ли?
— Да.
— Но как можеш? Ти си… — спря тя по средата на изречението.
— Сляп? Сляп съм от триста години.
Дъхът й спря.
— Толкова ли си стар?
Той се разсмя.
— Да.
— Е, трябва да призная, че си добре запазен — после усмивката й помръкна. — А аз колко ще живея?
Душата му се вледени от ужас и сърцето му пропусна няколко удара.
Ами ако тя не оживее след преобразяването? Стомахът му се сви на топка. Той, който беше на „ти“ със смъртта, изведнъж изпита страх от нея. Но Бет няма да умре, нали? Нали?