Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
— Вал от Морски зъб — каза Марис. — Не звучи зле.
— За вас двамата винаги ще си остана Еднокрилия.
— Летец наполовина като нас — кимна Марис. — Питам се само, коя е половината? Вал, сега можеш да накараш Управителите да ти се молят, за да идеш при тях на служба. Летците ще те ненавиждат, но някои от по-младите може би ще ти подражават. Вече ще можеш да носиш този твой нож по време на полет, макар да нарушаваш традицията. Летците ще те ненавиждат и за това, но нищо няма да ти направят. Ще ти кажа обаче, че ако откриеш нападателите си и ги убиеш, повече няма да бъдеш Еднокрилия. Летците ще те обявят за престъпник, ще ти отнемат крилете и нито един Управител на Пристана на ветровете няма да ти позволи да се заселиш на острова му, колкото и да са му нужни летци.
— Искаш от мен да забравя — отвърна замислено Вал. — Да забравя това?
— Не — отвърна Марис. — Намери ги и ги предай на Управителя, или свикай съда на летците. Нека враговете ти изгубят крилете си, живота си и дома си. Толкова ли е трудно да го направиш?
— Всъщност дори ми харесва — отвърна Вал с измъчена усмивка.
— Ти избираш — рече Марис. — Доста време няма да летиш, тъй че ще можеш спокойно да го обмислиш. — Тя погледна С’Рела. — Трябва да се връщам на Малък Кехлибарен. По път ти е, ако отиваш на Юг. Искаш ли да летим заедно?
С’Рела кимна ентусиазирано.
— Да, с удоволствие. Стига Вал да ми обещае, че ще се оправи бързо.
— Вече се разбрах с оня алчен мошеник, Рагин — каза Вал. — Летците разполагат с неограничен кредит. Ще му платя всичко до последната монета. Каза, че ще ме гледа като младенец.
— Ще тръгвам тогава — каза успокоено С’Рела. — Вал, скоро ще се видим, нали? Сега и двамата имаме криле.
— Да — отвърна Вал. — Иди изпробвай твоите. Аз пък ще се полюбувам известно време на моите.
С’Рела го целуна и тръгна към вратата, където бе застанала Марис. Двете се обърнаха, но тъкмо преди да излязат Вал ги спря:
— Марис! — чуха задъхания му вик.
Тя се обърна и в същия миг той бръкна с лявата си ръка под възглавницата, извади ножа и замахна. Дългото острие разсече въздуха със свистене и се удари в рамката на вратата, на половин стъпка от главата й. Ала острието не беше стоманено, а обсидианово — и при удара се пръсна на парчета.
Марис го погледна ужасено, но Вал се усмихваше.
— Никога не е бил на баща ми — заяви той. — Баща ми си нямаше нищичко. Откраднах го от Арак. — Очите им се срещнаха и Вал се изсмя болезнено. — Ще ме отървеш ли от него, Еднокрила?
Марис също се усмихна и се наведе да прибере парчетата.
Трета част
Сгромолясване
Старостта дойде за по-малко от минута.
Докато излизаше от къщата на Управителя на Тайос, Марис бе още млада. Избра подземния път от неговата каменна крепост до морето — мрачен и мухлясал тунел през планината. Крачеше забързано, стиснала в едната ръка свещта, а в другата — сгънатите криле, заслушана в екота на падащите от тавана капки. На пода имаше локви и обувките й подгизнаха. Нямаше търпение час по-скоро да напусне подземието.
Ала когато излезе от другата страна на планината, видя какво е небето. Беше тъмновиолетово, мрачно и зловещо, в цвят на застояла кръв и болка. Вятърът беше студен и непостоянен. Марис почти усещаше спотаената ярост на стихията, готова всеки миг да изригне, съзираше я сред облаците. Спря в подножието на каменната стълба, която водеше към скалата на летците, разколебана за миг дали да не се върне, да отложи полета до заранта и да прекара нощта в хижата.
Но мисълта, че отново ще трябва да мине през тъмния влажен тунел, й се стори непоносима. Тайос беше тъжно и скучно място, Управителят — груб и недодялан, колкото и да се стараеше да го прикрие под привидно любезните си обноски към летците. Съобщението, което й бе предал, й тежеше допълнително. Думите бяха гневни, алчни, пълни със заплаха за война и Марис изпитваше желание да ги предаде час по-скоро, за да се отърве от тях, да се освободи от бремето, което носеха.
Тя духна свещта и закатери стръмните стълби. Лицето й бе разсечено от бръчки, в косата й се мяркаха сиви кичури, но тялото й бе силно и гъвкаво, сякаш беше още на двайсет.
На широката скална площадка Марис спря и разгъна крилете. Те веднага уловиха вятъра и я задърпаха към морето, още докато закрепваше последните сегменти. Виолетовото небе се отразяваше в сребристия плат, а залезът хвърляше алени отблясъци върху метала, сякаш крилете бяха насечени от кървящи рани. Марис бързаше. Искаше да изпревари бурята, като използва предния й фронт. Закопча презрамките, провери за последен път крилете и обгърна с ръце до болка познатите дръжки. С две бързи стъпки се отблъсна от скалата, както го бе правила безброй пъти. Вятърът бе нейният стар и верен любовник. Тя се отпусна в прегръдката му и полетя.