Крадци на лица
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ани Еврева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Крадци на лица». Краткое содержание книги:
— Ей там е — посочи тя, без да спре. — Но щом сте дошла дотук, знайте, че Черната Дантела нещо не изглежда добре — добави тя.
Разбрах, че ме е сметнала за ветеринарен лекар.
Завихме с Марино зад ъгъла и открихме Дор седнал на малко кръгло столче, здраво стиснал между коленете си голямото предно дясно копито на бяла кобила. Беше плешив, с широки рамене и силни ръце. Кожената му ковашка престилка приличаше на издути шалвари. Беше плувнал в пот и мръсотия, докато вадеше гвоздеите от една алуминиева подкова.
— Здравейте — каза той и конят сви уши назад.
— Добър ден, господин Дор. А съм доктор Скарпета, а това е капитан Пийт Марино. Жена ви ми каза, че мога да ви намеря тук.
Той вдигна очи към нас.
— Хората ме наричат просто Хюи. Така се казвам. Ветеринарен лекар ли сте?
— Не, не, следовател съм от съдебна медицина. Двамата с капитан Марино участваме в разследването на инцидента в Уорънтън.
Той се намръщи и хвърли старата подкова настрани. После извади някакъв назъбен нож от джоба на престилката си и започна да изрязва триъгълник в средата на подковата, докато мраморнобялото копито се показа под него. От камъче, забило се в копитото, изхвръкна искра.
— Този, който е извършил това, би трябвало да бъде разстрелян — промърмори той, извади някакви резци от другия си джоб и започна да изравнява в кръг краищата на копитото.
— Правим всичко възможно, за да открием какво се е случило — уведоми го Марино.
— Моята задача е да идентифицирам жената, която е загинала в пожара — обясних аз. — И да добия по-ясна представа какво се е случило с нея.
— И преди всичко — добави Марино, — защо тази жена е била в къщата.
— Чух за това. Наистина е странно — отговори Дор.
Сега той използваше някаква едра пила, а кобилата раздразнено свиваше бърни назад.
— Не знам защо е била в къщата — отговори той.
— Доколкото разбрах, няколко дена преди това сте ходил във фермата му — продължи Марино и си записа нещо в бележника.
— Пожарът е избухнал в събота през нощта — каза Дор.
Той започна да почиства долната част на копитото с телена четка.
— Бях там почти през целия ден в четвъртък. Имах много работа както обикновено. Подковах осем коня и лекувах един, който се бе заразил от болест, която настъпва, когато бактерии проникнат във вътрешната част на копитото. Намазах го с формалдехид, предполагам, знаете този препарат — обърна се той към мен. — После пусна десния крак на кобилата на земята и вдигна левия. Животното потрепна леко и завъртя опашка. Дор го потупа по муцуната. — Налага се да я успокоя. Денят беше лош за нея. Конете са като малки деца. Подлагат ни на изпитания по всевъзможни начини. Човек си мисли, че го обичат, а те искат само храна.
Кобилата завъртя очи и показа зъби, докато ковачът вадеше гвоздеи от копитото й. Работеше с удивителна бързина, без да намалява темпото, докато говори.
— Бил ли сте някога там, когато го е посещавала една млада жена? — попитах аз. — Висока, много красива, с дълги руси коси.
— Не. Когато ходех там, през цялото време бяхме с конете. Той помагаше с каквото може. Беше луд по тях.
Ковачът пак взе ножа за оформяне на копита.
— Всичко, което разправят за неговите похождения, са само приказки — продължи Дор. — Не знам такова нещо. Той винаги ми е приличал по-скоро на самотник, което в началото ме изненада, след като знаех кой е.
— От колко време работите за него? — попита Марино, издавайки, че се кани да мине в настъпление.
— Скоро ще станат шест години — каза Дор и взе пилата. — По няколко пъти в месеца.
— Когато бяхте при него онзи четвъртък, спомена ли той за някакво пътуване извън страната?
— О, разбира се! Точно затова бях отишъл. Щеше да заминава на другия ден за Лондон и тъй като неговият помощник за ранчото беше напуснал, нямаше никой друг.
— Жертвата изглежда е карала син мерцедес. Виждал ли сте такава кола в ранчото?
Дор измести малкото си дървено столче назад, като влачеше кутията с подковите зад себе си. После вдигна задния крак на кобилата.
— Не си спомням да съм виждал такава кола.
Той хвърли още една подкова настрани.
— Не, не мога да си спомня за такава кола. Прт! — Той успокои кобилата, като сложи ръка на задницата й. — Тя има лоши ходила.
— Как се казва? — попитах аз.
— Моли Браун.
— Изглежда не сте от този край — установих аз.