Нещо лично

— Добре ли си? — попитах.

— Трябва да го направим при всички случаи — прошепна тя.

— Не ми отговори на въпроса.

— А мога ли да съм добре?

— Не бива да се чувстваш неспокойна. Няма смисъл да се питаш коя институция ще ни предаде и коя няма. Защото рано или късно всички ще ни предадат.

— Е, сега вече със сигурност ме ободри.

— Не те ободрявам. Искам да се настроим на една вълна. Защото така трябва да бъде.

— Никой няма да ни предаде.

— Готова ли си да се обзаложиш?

— За някои хора, които познавам — да.

— Но не за всички.

— Не.

— И с мен е така.

— И това те тревожи — рече тя.

— Но теб повече.

— А не бива ли?

— Знаеш ли коя е най-голямата ти грешка?

— Чакам да ми кажеш.

— Трябвало е да постъпиш в армията, а не в ЦРУ.

— Защо?

— Стресирана си и пиеш хапчета, защото си мислиш, че националната сигурност е легнала на твоите рамене. Това се дължи на недоверието, което изпитваш към своите колеги. Не им вярваш и се чувстваш изолирана. Всичко е вътре в теб. Докато в армията е различно. Независимо какво се случва по върховете, ти вярваш на своите бойни другари. Това е разликата. Там щеше да се чувстваш много по-щастлива.

— Отидох да уча в Йейл — каза след кратка пауза тя.

— Можеш да се прехвърлиш в армията веднага. Лично ще те заведа в службата за набиране на доброволци.

— Сега сме в Лондон и чакаме есемес от Бенет — напомни ми тя.

— Имах предвид, когато се приберем. Трябва да си помислиш.

— Може и да си помисля — кимна тя.

Есемесът от Бенет пристигна два часа по-късно. Бях в стаята си, която беше същата като на Найс, но два етажа по-нагоре и с гледка в обратната посока — към покривите на преуспяващите жители на „Мейфеър“. Бяха от сиви каменни плочи или червени керемиди, с ветропоказатели и орнаменти по комините. Американското посолство беше някъде наблизо, северно от мен, но не можех да го видя. Бях седнал на леглото, а телефонът ми се зареждаше на нощното шкафче. В един момент изписука и на дисплея се появи надпис: След 10 минути във фоайето. Набрах стаята на Найс, която каза, че е получила същото съобщение. Изтегнах се за пет минути върху завивките, после мушнах заредения глок в джоба на якето си и тръгнах към асансьорите.

Найс вече беше във фоайето, а Бенет чакаше в една кола, паркирана пред входа. Местна продукция на „Дженеръл Мотърс“, наречена „Воксхол“. Нова, чиста, тъмносиня — толкова анонимна, че можеше да е само на тайните служби. Шкодата сигурно вече беше почистена от отпечатъци и зарязана някъде, помислих си аз. А може би и подпалена. Беше ранна вечер, слънцето всеки момент щеше да залезе зад парка.

Седнах отзад, а Найс се настани до Бенет, който натисна газта и се включи в трафика.

— Къде отиваме? — попитах.

Той мълча дълго, вглъбен в задачата да премине в другото платно на Парк Лейн — в северна посока, — което можеше да стане само със скоростно завъртане на 360 градуса близо до Хайд Парк Корнър. Това ми напомни на шантавото кръгово движение на площад „Бастилията“. Бенет отговори едва след като приключи маневрата.