Сияйни слова

Момчето го изгледа особено, но се подчини и опита няколко крачки. Вече не куцаше.

— Гледна точка — продължи Им, вдигна ръка и завъртя пръсти. — От много близко разстояние пръстите на ръката могат да изглеждат отделни и самостоятелни. И наистина, палецът може да смята, че има много малко общо с кутрето. От подходящата гледна точка се разбира, че пръстите са част от нещо много по-голямо. Че те наистина са Едно.

Хлапето се намръщи. Някои от тези неща вероятно бяха свръх разбирането му. Трябва да говоря по-просто и…

— Защо ти да си пръстът със скъпия пръстен — попита момчето, докато вървеше наобратно, — а аз да съм кутрето със счупения нокът?

Им се усмихна.

— Знам, че звучи несправедливо, но не може да има несправедливост, понеже накрая всички ние сме еднакви. Освен това, аз невинаги съм притежавал този магазин.

— Не си?

— Не. Мисля, че ще се изненадаш от това откъде идвам. Моля, седни отново.

Момчето приседна.

— Това лекарство действа добре. Наистина много добре.

Им изхлузи обувките и чрез праха — обърсан на някои места — определи как пасват. Той измъкна чифт готови обувки и за малко поработи върху тях — нагласяваше ги в ръцете си. Щеше му се да има уплътнение на ходилото за наранения крак, но нещо, което да се скъса след няколко седмици, след като раната е излекувана…

— Нещата, дето ги разправяш — каза момчето. — Звучат ми тъпо. Искам да кажа, ако всички сме една и съща личност, няма ли всички вече да го знаят?

— Като Едно, ние сме познавали истината — обясни Им, — но като мнозина, имаме нужда от невежество. Ние съществуваме по разнообразни начини, за да изживеем всякакви мисли. Това означава, че някои от нас знаят, а някои не — както някои трябва да са богати, а други бедни.

Той поработи още малко върху обувките.

— Някога повече хора са знаели това. За него не се говори толкова, колкото трябва. Ела, нека проверим дали тези не ти стават.

Той подаде обувките на момчето, то ги обу и върза връзките.

— Животът ти може и да е неприятен… — започна Им.

— Неприятен?

— Добре. Направо ужасен. Но ще се оправи, малкият. Обещавам ти.

— Мислех си — отвърна му момчето и тропна със здравия си крак, за да изпита обувките, — че ще ми кажеш, че животът е ужасен, но че най-накрая няма значение, понеже всички ще свършим на едно и също място.

— Това е вярно — съгласи се Им, — но не е много утешително точно сега, нали?

— Не е, я.

Им се обърна към тезгяха си.

— Опитвай да не ходиш на наранения крак твърде много, ако можеш.

Момчето внезапно отиде до вратата, сякаш искаше да се измъкне, преди Им да е променил решението си и да си е взел обущата. Все пак спря на прага.

— Ако всички ние сме просто едно и също лице, което живее различни животи — рече хлапето, — не е нужно да даваш обуща. Понеже е все тая.