Кралят-воин
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #3
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-618-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-воин». Краткое содержание книги:
Чародеят Тенедос е превърнал загниващата Нуманция в могъща империя, но страстта му към нови завоевания е унищожила всичко, което е създал. Сега, в тази съкрушителна кулминация на великолепната сага, започнала с „Кралят-маг“ и „Кралят-демон“, Лайш Тенедос се завръща от гроба, за да властва над адски демони — не за да освободи своя народ, а за да спечели абсолютна власт.
Единствено генерал Дамастес а̀ Симабю, затворник и в изгнание, познава достатъчно добре ясновидеца, за да предскаже замислите му; единствено Дамастес може да стегне армия срещу Тенедос. Най-сетне, сред кръвта на хора и демони, във война на мечове и заклинания, ще се изкове съдбата на Нуманция… в последна битка между смъртния, нявгашния най-велик поборник на каузата на Тенедос — и злия магьосник, нявгашния най-добър приятел на Дамастес.
— Пък и зад тия стени наистина има нещо шантаво — измърмори Елфрик.
Освободих го и налях на Кутулу чаша сладко вино от Дара — бях забелязал, че му допада. Отпи веднъж-дваж — за него това бе колкото цяла бутилка.
— Суеверни ли ставаме?
Кутулу се смръщи.
— Не. Не и аз поне. Но…
— Но какво?
— Все едно — ядосано отвърна той. — Утре заранта ще ида и ще го претърся отгоре додолу.
— Нямаме толкова време. Още този следобед тръгваме и до вечерта сме вътре.
Заповядах да вдигнат бивака, извиках Кимея и й разказах за притеснението на двамата.
— Кутулу се страхува от нещо? — невярващо възкликна тя.
— Не знам дали страх е най-подходящата дума… но нещо около този замък го безпокои.
— Може би ще трябва да сме предпазливи. И ти, аз, онзи твой главорез и още няколко яки мъже можем да поогледаме, преди да влезем с чехлите в ръка и да потърсим спалнята. Нали?
Идеята беше великолепна. След час Кърти, Свалбард, моя милост, Кутулу и кавалерията на Ласлейг потеглихме; другите останаха малко по-назад.
Замъкът се оказа само на два часа езда. Малко преди стъмване бяхме подминали селото и стояхме в началото на пътя, водещ към него.
От пръв поглед разбрах причината за колебанието на Елфрик и Кутулу. Замъкът, ако изобщо можеше да се нарече „замък“, наистина беше чудат. Отначало си помислих, че е представлявал единична кръгла кула, чийто покрив е пропаднал — било от времето, от природните стихии или от нападението на някой завоевател. Но щом приближихме, разбрах, че кулата не е чак толкова порутена, че поначало е била планирана като нисък сплескан цилиндър. Най-странната сграда, която съм виждал.
Около нея нямаше никакъв ров, а зейналият вход се намираше на втория етаж. От едната страна лежеше преобърната рампа с макари, в които можехме да впрегнем коне и да я върнем на мястото й. Вързахме конете и двамата с Кърти се изкатерихме по грубо одяланите камъни до портала. Спуснах въже, останалите се качиха и влязохме.
Стъпките ни заотекваха по древния камък. Ято гълъби се разхвърча разтревожено и мечът се озова в ръката ми. Птиците излетяха през отворения покрив.
Почувствах се глупаво за миг — докато не забелязах, че всички освен Кимея също са извадили оръжия. Кимея пък държеше магическа пръчка и очите й се бяха разширили, все едно че бе доловила нещо.
Драснах питанка във въздуха, тя поклати глава и продължихме. Нагоре водеха рампи, вградени в стените, не стъпала. Докато се изкачвахме, нещата ставаха все по-странни.
Натъкнахме се на каменни маси, изтъркани скамейки и някакви пана, чиито шарки не можех да различа и които се разпадаха на прах, щом ги пипнех. Кимея намери някакъв свитък, изрече заклинание над него и успя да го разгъне. Думите, ако изобщо бяха думи, бяха на някакъв съвсем непознат ми език и изглеждаха така, сякаш са изписани не по законите на човешка логика — една буква беше голяма колкото цяла длан, другата до нея — по-малка от нокътчето на пръста на Кимея. Тя също поклати недоумяващо глава.
Пространството можеше да побере много хора, стаите бяха вградени в дебелите външни стени. Бяха малки и с някак сбъркани пропорции: таваните бяха толкова ниски, че трябваше да навеждам глава, но в същото време помещенията бяха много широки, може би трийсет на двайсет стъпки.
Най-горният етаж беше порутен и без покрив, с изглед към долината долу, но подът му бе достатъчно здрав, за да обикаля стражата по него.
Върнахме се във вътрешния двор и намерих в единия край капак с масивна желязна халка.
— Безопасно ли е?
— Мисля, че… да — отвърна Кимея. — Но бъди предпазлив.
Двамата със Свалбард дръпнахме силно и отстъпихме назад, щом капакът се люшна. Надолу водеше рампа.
Лъхна ни ужасна миризма и запушихме носовете си.
— Не ми харесва това.
— Все още не усещам непосредствена заплаха — отвърна Кимея. — Но можем да излезем от сградата и да спим край стените. Или да си намерим съвсем друго място.
— Не — реших. — Иначе мястото си е идеално. Да видим какво има долу.
Извадихме от торбите си няколко омагьосани парчета дърво, щракнахме с огнивото, разпалиха се като факли и заслизахме в тъмното.
Имаше едно централно помещение с мрежа от водещи навън коридори. На интервали се виждаха залостени врати с малка шпионка на всяка.