Завещанието

— Предполага се, че трябва да се пазарите за цената — каза Бордоле, но той поклати глава.

— Художниците изкарват прехраната си с това. Той продава. Аз купувам. Цената е справедлива.

Стиснал здраво картината под мишница, очевидно за него тя беше толкова ценна, колкото е един Рембранд, за който и да е музей, той забърза редом с нас. Зад ъгъла почти се сблъскахме с Дейвис Фарел, който правеше панорамна снимка на яхтите.

— Трябва да направя няколко снимки, защото в противен случай хората никога няма да ми повярват, че съм бил тук — каза той и също изравни крачка с нас. — Вие прекарахте ли добре деня?

— Страхотно! — Стори ми се, че от приятно прекараното време на плажа и обяда е изминала цяла вечност.

— От коя епоха, по-точно, е този ваш стил, в който носите косата си? — запита го Бордоле, смръщила вежди при вида на конската му опашка.

— Късните шейсет години на двайсети век, предполагам. — Дейвис подръпна дебелата си конска опашка. — Искаш да кажеш, че не ти харесва?

— Нека го кажем така — като някой стар килим, косата ти е виждала и по-добри дни.

Всички се засмяхме. Качихме се на яхтата, като Допелман вървеше последен и буквално се влачеше след нас.

— Запомнете, вечерята е в осем и половина — напомних им.

А после, о, толкова небрежно и сякаш между другото, запитах:

— Виждал ли е някой Монтана?

Никой не го беше виждал.

— Споменаваш го за първи път от сутринта — забеляза Бордоле. — Трупаш всичко в себе си, нали?

— Всичко — какво?

— Всичкият този гняв, който изпитваш към него. Това не е добре. С гняв никога нищо не се постига. Мисли разумно. Монтана не би те съблазнил, а после — изчезнал, без да иска никога повече да те види.

— Той не ме е съблазнил. Аз го съблазних.

— А, добре… Разбирам… И все пак, същото важи и тук.

Бордоле се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре, но не успяваше.

— Без съмнение, той ще бъде в бара в седем и половина заедно с всички нас — каза тя весело, миг преди двете да се разделим пред моята врата.