Американска нощ
- Автор: Франк Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радосвета Гетова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Американска нощ». Краткое содержание книги:
— Колко са?
Служителят направи гримаса.
— Петдесет.
— Петдесет?
— Не четохте ли рецензиите? — запита мъжът и сви рамене.
— Четох ги — отвърна Серве и отмина.
Тръгна по коридора, който водеше към сцената, и се сблъска с Месала.
— Момчето ми — започна той, — видях се днес следобед с Реняр, подготвя ни страхотен материал за понеделник, в „Рефле дьо л’Ар“.
— Браво! — каза Серве.
И го заряза, за да отиде зад кулисите, към стълбите за гримьорните. Почука на вратата на Надин, без да се колебае.
— Да?
Погледна го в огледалото, после продължи да се гримира.
— Добър вечер. Предадоха ли ти молбата ми?
Серве се изплаши от това минаване на „ти“. Затвори бавно вратата и се облегна на нея.
— Не. Каква молба?
— Че искам да дойдеш да те видя.
— Така ли?
Той пристъпи и седна в едно кресло.
— По какъв повод?
Тя вдигна рамене.
— Ей така! Как я караш?
— Зле.
— Видях рецензиите.
— Аз също.
— Няма да успеем да направим и трийсет представления.
— Така ли мислиш?
— Бих се учудила, ако бъде другояче. Снощи в залата беше Фостин Болвар-Клаус. Обади ми се по телефона, иска да се срещнем. Каза ми, че пиесата е забележителна.
Серве бавно запали цигара.
— Много се радвам.
Организаторът съобщи по високоговорителя, че остават десет минути до вдигането на завесата.
— Ще останеш ли тази вечер? — запита Надин.
— Не знам.
— Жак ще дойде с приятели.
— Така ли?
— Не си много разговорлив.
Тя стана, съблече халата си и нахлузи роклята през глава. Серве стана, за да й помогне за ципа.
— Благодаря. Ще вечеряш ли с нас довечера?
Серве я погледна мълчаливо, после се усмихна.
— Не.
Гребенът за секунда се задържа в косата й, след това продължи да се плъзга надолу.
— Жалко. Щеше да ми бъде много приятно. Освен това Жак искаше да говори с теб.
Серве се постара да не отговори. Направи няколко крачки в гримьорната с ръце в джобовете, свити в юмруци.
— Тази вечер наследих едно куче — каза той накрая.
— Симпатично ли е?
— Да. Ще вечеряш ли с нас утре вечер?
— Само тримата ли?
— Само тримата, у нас е тесничко.
— Не.
Усмихна се и тръгна към вратата.
— Довиждане! — каза тя.
В дъното на джоба ръката на Серве напипа ролката, която Далила бе измъкнала изпод леглото. Подхвърли я във въздуха, хвана я, качи се в колата и отиде в агенцията. Мертол играеше на зарове със счетоводителя, на мокета в кабинета на Гая.
— Идваш тъкмо навреме — каза Мертол. — Търсиха те по телефона.
— Кой ме търси?
— Някакъв лекар. Иска да му се обадиш. Звъних у вас, но никой не отговори.
— Не си бях вкъщи — каза Серве.
— Е, значи затова — отвърна Мертол и запрати заровете с ритуално движение към стената.
Серве се обади в „Отел Дийо“, дълго чака и най-сетне успя да се свърже с доктор Барьой.
— Най-добре ще бъде да дойдете.
— А роднините му?
— Казва, че нямал роднини.
— Идвам веднага.
Остави слушалката и излезе от агенцията.
Надин извърши едно обичайно нарушение на установените правила в театъра: наведе се и погледна през дупката, пробита в завесата от неизвестен сценичен работник. Залата изглеждаше почти празна. Видя на третия ред Жак, придружен от дебелия Бененж и плешивия Леотар. Малко по-нататък забеляза елегантна дама и мъж на зряла възраст с посивели коси — родителите на Соланж Менар. На осмия ред бяха седнали слаба жена с шапка с пера на главата, две двойки на около трийсетина години и, най-открая, един самотен старец, чиито бели коси грееха в пурпурния полумрак на театъра — Себастиен Щайнер. Разпоредителката придружи до мястото й руса млада жена, която седна на третия ред. Щайнер я проследи с поглед и я разпозна, беше я видял в кафенето — Люс Бертло. В залата цареше тягостно мълчание. Малобройните зрители разлистваха програмите си, изучаваха големия прашен полилей, поглеждаха часовниците си и чакаха организаторът да се накани най-сетне да удари три пъти.