Магистрала на вечността
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Жеков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Магистрала на вечността». Краткое содержание книги:
Той им посочи с ръка въглищата, натрошени на бляскави черни кубчета.
— Изкопахме ги от едно скално образувание на брега на реката. Не са първокласни, по-скоро наподобяват лигнитни, но все пак са въглища. Докато пътуваме, ще продължим да търсим и може би ще намерим по-добри. Все пак от лоша дървесина и лоши въглища получихме огън. На Земята повечето от въглищата са добре отлежали, преди да бъдат изкопани и изгорени.
— Ще пътуваме? — изплашено попита Ема. — Къде ще пътуваме?
— Трябва да тръгнем нанякъде — отвърна Конрад. — Не можем да останем тук. Налага се да открием място, където ще имаме подслон и храна.
— Храна ли?
— Да, разбира се, госпожо. Количеството, с което разполагате, няма да стигне за дълго.
— Но тя може да е отровна!
— Ще я проверим — каза Хорас.
— Няма как да я проверим.
— Съгласен съм, че нямаме лаборатория. Нямаме химикали, а и химически познания, дори и да имахме химикали. Но все пак има начин. Ще използваме самите себе си за опитни животни.
— С това ще трябва да се справите сами — каза Конрад. — Роботите не могат да ви помогнат.
— Ще отхапем едно малко парче — продължи Хорас — и ще проверим вкуса му. Ако е неприятно на вкус, ако изгаря езика или пък е стипчиво, ще го изплюем. А в случай че е вкусно, ще глътнем малка част от него, след което ще изчакаме да видим дали е добро.
Единият от роботите нададе предупредителен вик, сочейки нагоре по хълма. Някакво превозно средство — летателна машина от бляскав метал — се носеше към тях. Летеше само на няколко фута от земята. Спусна се и мина над тях, после бързо изви и се насочи към реката. Закръжа над склоновете на отсрещните височини и премина реката малко по-нагоре от мястото, на което те стояха. След това внезапно се спусна успоредно на течението, на не повече от десет фута над повърхността, и прелетя над карето от роботи, като почти го докосна. Продължи надолу по реката, после плавно се издигна над хълмовете и постепенно се изгуби високо над тях.
— Наблюдаваха ни — каза Конрад. — Бяха дошли да ни огледат.
— Какво можем да направим? — попита Хорас. — Как да се защитим?
— Ще наблюдаваме внимателно и ще се оглеждаме за тях.
Късно следобед разузнавачите, които се бяха спуснали надолу по течението, се върнаха и докладваха, че накрая реката се разлива в обширно блато. През нощта си дойдоха и съгледвачите, отишли нагоре по течението. Те съобщиха, че хълмовете продължават още няколко мили и после преминават във високо плато, а в далечината се издигат планини.
— Това ни трябваше — каза Конрад. — Тръгваме нагоре по течението.
Потеглиха на сутринта. Тъй като хълмовете се издигаха направо от речните брегове, пътят бе труден. Дебели въглищни жили се мяркаха в отвесните скали над реката. Дърветата постепенно се промениха. Подобните на гигантски папрати и гъби растяха все по-нарядко. Срещаха се истински дървета, сходни със земните. Хълмовете продължаваха. Издигаха се на интервали, разделяни от малки долини, като всеки следващ ставаше по-висок. Конрад не принуждаваше маршируващите да бързат. Двамата с Хорас се заяждаха от време на време, но това не успя да прерастне в караница.
Откриха годна за консумация храна — няколко вида грудкови растения, един жълт плод, който изглеждаше доста познат на вкус, и боб, който растеше в малки шушулки по пълзящите лози. Проверката се извършваше с необходимата предпазливост. Някои възможности биваха отхвърлени на момента — имаха неприятен вкус или мирис. Хорас получи стомашни болки от някакви ягоди, които опита. Това беше единственият по-неприятен случай. Роботите донесоха и малки бозайници, които, с изключение на един, се оказаха добри за ядене. Обаче рибата, хваната в реката, покрай която вървяха, смърдеше толкова ужасно, че дори не я опитаха.
Роботите конструираха ловни оръжия, но лъковете бяха доста странни, а стрелите често въобще не летяха. Опитаха се да ловуват и с камъни, но поради липсата на подходящи камъни и умения, повечето от хвърлянията отиваха накриво.
Доброто време се задържа. Във виолетовото небе не се мяркаха никакви облаци. Дните бяха горещи, а нощите малко по-хладни.
Най-после хълмовете свършиха и те се изкачиха на голямо, плоско и сухо плато, осеяно с малки височинки. Синьо-белите масиви на далечни планини се издигаха над хоризонта. Групата пое през равнинната местност, като си носеше вода в прецизно изработени от местно дърво съдове. Хората започнаха да се изнервят.