Ветровете на Нептун
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #5
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ветровете на Нептун». Краткое содержание книги:
253
Ретанкур. Без която днес щеше да е в някой канадски зандан, заключен, изгорял, свършен. Ретанкур, големият му превозвач и освободител.
Незначителният Жан-Пиер Емил застана, без много да се притеснява, на двайсетина метра от вратата на залата за пристигащи. Ретанкур сигурно бе вложила цялата си енергия в превъплътяването си в образа на Анриет Ема Мари Парийон. Бе стиснал юмруци и наблюдаваше пътниците, които се изсипваха в залата и сред които нямаше и следа от лейтенанта. Може би са я задържали в Монреал? Или са я върнали в жандармерията? Разпитвали са я цяла нощ? Може би не е издържала? Издала е Рафаел? И собствения си брат? Адамсберг започна да ненавижда всички тези непознати, които минаваха покрай него, доволни, че са пристигнали, носещи в чантите си кленов сироп и плюшени карибу. Упрекваше ги, че не са Ретанкур. Една ръка го хвана за лакътя и го издърпа навътре в залата. Ръката на Анриет Ема Мари Парийон.
- Вие сте луд - прошепна Ретанкур, без да променя безгрижното изражение на Анриет.
Излязоха в Париж от метростанцията Шатле и Адамсберг предложи на своя лейтенант да се възползват от последните часове на свобода, отредени на бледия Жан-Пиер Емил, за да обядват в някое кафене като нормални хора. Ретанкур се поколеба, после прие, успокоена от безупречно преминалото им пътуване и от стотиците пешеходци по площада.
- Ще играем на какво би било, ако... - каза Адамсберг, щом седна пред чинията си, изправил гръб, както би седял Жан-Пиер Емил. - Какво би било, ако не бях аз. Ако не го бях направил.
- Епизодът приключи, господин комисар - обяви Ретанкур с укорителен тон, който придаде на Анриет Ема необичайно изражение. - Всичко приключи и не сте го направили. Сега сте в Париж, на ваша терито-
254
рия, и отново ставате ченге. Не мога да вярвам в това за двама. Можем да образуваме едно тяло, но не и една мисъл. Ще трябва да преоткриете своята.
- Защо вярвате, Ретанкур?
- Вече говорихме за това.
- Но защо все пак - настоя Адамсберг, - след като не ме обичате?
Ретанкур въздъхна с досада.
- Има ли значение?
- За мен има. Наистина.
- Не знам дали все още е валидно.
- Заради провала ми в Квебек?
- И заради него. Не знам вече.
- Все едно, Ретанкур. Кажете ми.
Ретанкур се замисли, като въртеше празната чаша
от кафе в ръце.
- Може би вече няма да се видим, лейтенант - продължи Адамсберг'. - Условията са екстремни, не е време да се щадим. Винаги ще съжалявам, че не съм разбрал.
- Екстремни условия, добре. Това, от което всеки в Бригадата се възхищава, ме смущаваше. Небрежният начин, по който разплитате случаите, докато се разхождате сам, докато се правите на мечтател, който стреля право в целта. Забележително е, сигурно, само че аз виждах и нещо друго, едно друго лице, едно непоклатимо вътрешно убеждение в собствената правота. Независима мисъл, да, но и дискретно пренебрегване на чуждата мисъл.
Ретанкур замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи.
- Карайте нататък - подкани я Адамсберг.
- Възхищавах се на интуицията ви, като всички, но не и на начина, по който отхвърляхте мнението на подчинените ви, не и на маниера ви да ги чувате наполовина. Не и на това безгрижно самоизолиране, на това почти непромокаемо безразличие. Не обяснявам
255
добре. Дюните в пустинята са красиви и пясъкът им е мек, но за този, който я прекосява, тя е безплодна. Човекът знае това, затова минава през пустинята, но не живее в нея.
Адамсберг внимателно слушаше. Спомни си тежките думи на Трабелман и те се сляха с току-що чутите в сянка, която бързо премина по челото му с пляскане на тъмни криле. Да вярва само на себе си, да отблъсква другите, да ги превръща в отдалечени и взаимозаменяеми силуети, чиито имена не може да запомни. И все пак бе убеден, че майорът греши.
- Доста тъжна история - каза той, без да вдига поглед.
- Доста. Но може би вие винаги сте били другаде и далеч, в компанията на Рафаел, с когото сте образували кръг. Мислих по този въпрос в самолета. Когато бяхте в кафенето, образувахте кръг, който ви изключваше от всичко наоколо.
Ретанкур очерта кръг на масата, а Адамсберг смръщи изскубаните си вежди.