Танц със сенки [bg]

— Хвала на всички богове! — възкликна воинът и аз видях радостта, избила през обичайната му маска на спокойствие и невъзмутимост.

Вдигнах глава към прозореца, откъдето идваше тънкото писукане.

— Линга! — възкликнах радостно.

— Точно така. А това означава, че момчетата са ни открили!

— Ей! Има ли някой тук? — неочаквано се раздаде от прозореца гласът на Мармота.

— Тук сме! Защо се забавихте толкова дълго?

— Да бяхте се скрили на още десет левги, щяхме да ви търсим поне още седмица! Живи ли сте?

— Да!

— Можете ли да се движите?

— Ръцете ни са вързани!

— Това не е проблем, веднага ще спусна Непобедимия!

— Намери вратата, Мармот! — каза Змиорката.

— Това правим. Тук са се събрали поддръжници на Неназовимия едва ли не от цялото кралство! Момчетата тъкмо довършват охраната им, а аз дойдох да ви предупредя. Това е засега!

За момент в лъчите на слънцето нещо блесна, а след това един нож падна в сламата до нас. Точно зад гърба ми. Хо-хо! Сега оставаше и да го стигнем.

Чу се писък и от стената право в сеното скочи линга, след което заситни към нас.

— И какво сега? — попитах нервно, гледайки рошавия плъх.

— Сега ще вземем ножа.

— Не знам за теб, но аз дори да си мръдна ръцете не мога, камо ли да взема ножа. Проклето въже!

— Не изпреварвай събитията, Гарет.

Междувременно косматият плъх с гордото име Непобедим се втурна към Змиорката и започна да гризе въжето, стягащо китките му.

— Изненадан ли си? — ухили се Змиорката. — Мармота го научи на разни фокуси.

— Виждам.

Заля ме вълна на облекчение, осъзнавайки, че спасението не е далеч. Всеки момент някой от Дивите ще се добере до килията, ще я отключи и ще бъдем свободни. Но минутите минаваха и постепенно в сърцето ми пропълзя тревога. Защо още ги няма? Нима са ги забелязали и е трябвало да се оттеглят? Глупости, какви ги говоря! Дивите не отстъпват и не оставят другарите си в беда. Ей сега ключалката ще изщрака и…

Но ключалката мълчеше. Никакви звуци, с изключение на злобното съскане на гхолите, които изглежда почувстваха, че закуската им се кани да изчезне. Непобедимият нададе радостен писък и тръгна към мен, а Змиорката започна да разтрива освободените си китки.

— Е, сега ще повоюваме — гаракецът се изправи, приклекна няколко пъти, за да раздвижи кръвта в изтръпналите си крака, и направи крачка към ножа. В този момент ключалката на вратата изщрака.

— Е, най-накрая! — прошепнах аз. — Ей! Какво правиш?

Змиорката се втурна към старото си място и скръсти ръце зад гърба си.

— А ако не са те?

М-да, Гарет. Време е да си смениш главата с тиква. В зеленчуците ще има повече мозък, отколкото в кратуната ти, където освен вятър и Валдер нищо свястно няма. Кой знае защо изобщо не ми мина през ума, че могат да се появят и абсолютно нежелани гости. Дали вече не остарявах?