Балът на глупците [bg]

Когато след вечерята поднесоха напитки — кръв за вампирите, шампанско и кафе за онези, които не понасяха хемоглобина в чист вид — безпокойството на Клеър достигна нов рекорд. В стаята се надигна мърморене и тя усети нарастващата възбуда.

— Миърнин? Какво става?

Ръката на Миранда сграбчи отново нейната и я стисна толкова силно, че Клеър едва не извика.

— Идва — заговори Миранда. — Почти свършва.

Преди Клеър да успее да я попита какво има предвид, Миърнин докосна рамото й и каза:

— Церемонията започва.

Джон от Лийдс се бе появил иззад кулисите на сцената и бе застанал до подиума от тъмно дърво. Клеър забеляза, че е облечен в старинна къса дреха на средновековен вестител, също както ги описваха в книгите и рисуваха върху картините. Почти очакваше да надуе дълъг, тънък тромпет.

Вместо това той отвори книгата, която държеше пред залата, докато обявяваше имената на гостите.

— Виждам — поде с дълбок и гладък като кадифе глас, — че днес при нас е дошъл този, който е достоен за нашата вярност и всички ние като един го приветстваме в дома си.

Бишъп се изправи. В дъното на сцената се повдигна завеса, зад която се разкри огромен трон от тъмно дърво, украсен с пищна дърворезба.

Бишъп изкачи стъпалата до него и седна.

Майката на Клеър остана, където си беше, край дългата маса.

— Какво става? — попита Клеър. Миърнин й изшътка да мълчи.

— След като изрека името ви, излезте напред с вашия дар — обяви Джон. — Мария Тереза.

Висока испанка, облечена в бляскав матадорски костюм се надигна от стола си, улови за ръката мъжа, когото бе довела на празненството и го заведе до подиума. Поклони се на Амели, сетне се извърна към Бишъп, седнал на трона. Отново се поклони.

— Отдавам ти моята вярност — изрече тя. — И моя дар.

Отмести поглед към мъжа, застанал до нея. Той изглеждаше… слисан. Замръзнал.

Бишъп погледна към него и се усмихна.

— Принцесо — наклони леко глава. — Благодаря за твоя дар.

Той щракна с пръсти към тях и ей така, като с магическа пръчка, всичко свърши.

— Василий Иванович — извика Джон от Лийдс и парадът продължи.

Никой не бе убит. Беше както каза Миърнин… символичен жест.

Клеър издиша шумно. Дори не бе осъзнала, че е затаила дъх, но целият й гръден кош я болеше от напрежението.

— Той би могъл да ги убие. Нали? Ако поиска?

— Да — кимна Миърнин. — Но не го прави. — Изглеждаше сериозен и умислен под клоунския грим. — Чудя се какво го спира.