Вторият периметър [bg]

— Каква дупка, господи! — възкликна той. — Не ми казвай, че това е цялата обитаема площ!

Нийл беше прехвърлил петдесет години, висок не повече от метър и шейсет и тежък около сто и петдесет кила. Беше от хората, които никой не желае да има за съсед в салона на пътнически лайнер. Главата му беше олисяла на темето, но останалата коса беше пусната на воля и стигаше до средата на гърба му, стегната в сиворуса конска опашка. Демарко никога не го беше виждал в друго облекло освен шарена хавайска риза, къси панталони и сандали — същото носеше и в момента.

— Това мога да си позволя — глухо поясни той.

— Чичо Сам май е решил да свие дефицита в бюджета си, като ти е орязал командировъчните — отбеляза Нийл.

— Нещо такова — потвърди Демарко. Нямаше смисъл да му обяснява, че на всичко отгоре е безработен.

— Това е добре — отсече дебелият. — Някой ден сигурно ще опра до социални помощи и няма да е зле, ако в торбата все пак има нещичко…

Такъв му беше хуморът на Нийл. Ако наистина опре до социални помощи, той просто ще хакне съответния сървър и държавата ще изплюе най-тлъстия чек в историята на пенсионното осигуряване.

Нийл беше стар сътрудник на Ема — един от хората, които си изкарват хляба с продажба на информация. Специалността му беше да преодолява различните електронни защитни стени и да прониква в криптирани системи. Поставянето на подслушвателни устройства в спални и заседателни зали му беше нещо като втора специалност. Демарко подозираше, че част от доходите му идваха директно от държавните институции, а друга му осигуряваха хора, които държат да бъдат в крак с конкуренцията. Но както и да е. Преди време Ема му беше спасила живота и това беше причината Нийл да скочи в първия самолет след обаждането на Демарко. Пристигна във Ванкувър точно навреме за закуска.

— Къде ти е оборудването? — попита Демарко.

Нийл не отговори, все още зает да оглежда мотелската стая.

— Няма джакузи — обяви той, след като надникна в миниатюрната баня, а после се обърна и разпери ръце като Христос на кръста. — За бога, Джо, тук не предлагат дори румсървис!

— Ще оцелееш приятелю, повярвай ми — насърчително се усмихна Демарко. — А сега ми кажи къде ти е оборудването.

— В микробуса на паркинга — отвърна Нийл и посочи с палец зад гърба си. — Преди да го разтоваря, трябва да поговорим, а аз умирам от глад.

Гладът на този човек е хроническо състояние, напомни си Демарко.

Избраха малък ресторант на име „Денис“, който се намираше на две пресечки от мотела. Нийл поръча закуска, която спокойно можеше да нахрани гладуващите в Етиопия. След като унищожи половината от нея, той вдигна глава и каза:

— Трябва да си изградим работна хипотеза.