Убийствен чар
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дори Габровска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствен чар». Краткое содержание книги:
Треперейки от студ, Ейвъри трябваше да го прескочи, за да легне от другата страна. Зъбите й тракаха, когато се опъна до него. Един джентълмен би я прегърнал, за да я стопли. Но той не бе такъв, реши Ейвъри, когато Джон-Пол не й обърна никакво внимание.
За нея бе въпрос на чест никога да не се оплаква. Обикновено успяваше да понася мълчаливо както по-дребни, така и по-сериозни болежки. Но Джон-Пол извикваше най-лошото у нея. Наистина й се искаше да започне да хленчи и се почувства дори по-отвратена от себе си, отколкото от него. Той не можеше да не се държи гадно. А тя можеше.
Я се стегни, каза си тя. След минута, когато беше сигурна, че пръстите на краката й са измръзнали, прошепна:
— Мамка му.
— Какво?
— Казах, че е студено.
— Хм.
— Хм какво?
— Можех да се закълна, че те чух да казваш: „Мамка му“.
Наистина му харесваше да се държи грубо, предположи тя, и нищо чудно, че му се удаваше така добре. Ейвъри се усмихна, въпреки че се чувстваше толкова зле.
— Не мислиш ли, че е студено?
— Не.
Тя не обърна внимание на отговора му и каза:
— Трябва да споделим телесната си топлина. — Той не помръдна. — По дяволите, Ренърд, прегърни ме. Замръзвам. За бога, бъди джентълмен. — Той пак не помръдна. Тя почти легна отгоре му, опитвайки да открадне малко от топлината, която тялото му произвеждаше. Той бе като електрическо одеяло. — Премести се. — Тя се намръщи, след като изрече тази заповед. Звучеше като някой закоравял сержант.
Той правеше всичко възможно да не се разсмее.
— Ако те прегърна, сладурче, може да не остана джентълмен.
О, боже.
— Ще поема този риск, сладурче — не му остана длъжна тя.
Повдигна се, за да може той да протегне ръката си, и веднага щом той го направи, Ейвъри се сгуши до него. Джон-Пол се завъртя настрана и я прегърна с две ръце.
Той имаше чувството, че прегръща кубче лед. Брадата му се допираше до главата й. По дяволите, ухаеше толкова хубаво. На мента може би, помисли си той и започна да разтрива гърба й.
— Цялата си настръхнала.
Тя нямаше сили да говори. Топлината му й действаше толкова успокояващо, че тя затвори очи и го остави да я милва. Тениската й се бе вдигнала над пъпа и прекалено късно тя усети как ръцете му се плъзват под плата. Пръстите му се разпериха върху гърба й.
Тя рязко се дръпна нагоре, когато пръстите му напипаха белезите, и главата й се блъсна в брадата му.
— По дяволите! — изруга той и се отмести назад. — Защо, по дяволите, направи това? — попита, като разтриваше челюстта си.
Ейвъри трескаво свали тениската си надолу и се претърколи настрана от него.
— Заспивай.
Бе се отдръпнала и затворила като мида по-бързо, отколкото той можеше да щракне с пръсти. Той се отпусна по гръб и затвори очи. Какво ли се бе случило с гърба й? Знаеше, че е напипал някакви белези. Кой й беше причинил това?
— Остави ме на мира — прошепна Ейвъри.
Беше готова за битка. Напрегнато, с притаен дъх, чакаше въпросите да започнат. Тя издиша шумно. Защо Джон-Пол мълчеше? Защо не питаше нищо?
Ейвъри все си повтаряше, че няма от какво да се срамува или стеснява, но много малко мъже бяха виждали гърба й и помнеше реакцията им. Шокирания поглед, в следващия миг и отвращението. Най-добре си спомняше един мъж, за когото вярваше, че не е повърхностен — той буквално бе потреперил от погнуса. После, разбира се, следваха съчувствието и въпросите… стотици въпроси.
Обаче Джон-Пол не приказваше. Не можеше да понася мълчанието му още дълго. Обърна се на една страна, подпря се на лакът и го изгледа войнствено. Очите му бяха затворени и той изглеждаше заспал. Но тя знаеше, че се преструва.
— Отвори очи, по дяволите.
— Казвам се Джон-Пол, не „По дяволите“.
Какво изобщо му ставаше? Защо не й задаваше въпроси и не извръщаше поглед? Тя бе сигурна, че е напипал възлестите белези.
— Е?
Той въздъхна.
— Какво е?
Гневът й нарастваше с всяка изминала секунда.
— Какво си мислиш?
— Повярвай ми, сладурче, не ти трябва да знаеш.
— Напротив, трябва ми. Кажи ми.
— Сигурна ли си?
— Да — настоя тя. — Искам да знам какво си мислиш.
— Добре. Мисля си, че си истинска досадница.
Тя зяпна от изненада.
— Какво каза?
— Чу ме. Казах, че си досадница. За малко не ми счупи челюстта. Първо ме караш да те стопля, а после се опитваш да ме убиеш.
— Не се опитвах да те убия.
Той потърка челюстта си.
— Можеше да ми счупиш някой зъб. О, боже.
— Виж… извинявай… Просто се стреснах и… Чакай малко. Защо ли ти се извинявам?
Той се ухили дяволито. Сърцето й веднага се разтуптя лудешки.
— Защото трябва — каза той с провлечения си южняшки акцент.