Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Донка Илинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)». Краткое содержание книги:
Предстои ви една удивителна среща с духовния дневник на Фридрих Ницше, който ще излезе в два тома и е истинското интелектуално завещание на знаменития немски философ.
Всеки от фрагментите на този дневник е една своеобразна тема за нова цялостна книга, но тяхното очарование е точно в тази фрагментарност, издържана в метафоричната образност на Библията — библия на относителния морал…
В този магически кръговрат изминава животът на човека, без да стигне до крайната цел на истината, и за да останем при метафората на Ницше — дървото продължава да расте, пръстените символно се трупат, а върховете остават устремени към синия небосвод, към ония висини, примамни със своя лазур и своята прелест на неразгадана мистерия. Това е мисълта, вградена в четвъртата част на „Тъй рече Заратустра“, издържана според самия Ницше в дитирамбичен дух за „вечния възврат“ — anulus aetemitatis, — за неугасимата жажда да се изживее всичко още веднъж, за перманентната метаморфоза в кратко време да преминеш през много индивиди, от поколение в поколение и в непрестанна борба за изясняване на живота в неговата относителност на познание и полярна преливност на моралните понятия да стигнеш до последния експеримент и последната истина.
Според Ницше в метафизичен смисъл няма грехове и добродетели, а в цялата сфера на нравствените представи настъпват непрестанно колебания и съществуват по-възвишени и по-дълбоки понятия за добро и зло, нравствено и безнравствено и който успее да опознае нещата в тяхната относителност и алогичност и се отърве от мъчителните представи за мъките на ада като наказание за греха и съблазните на злото, ще преодолее чрез познанието раздвоеността на душата си. Неговите фрагменти притежават едно великолепно качество: винаги оставят открити възможности за творческо домисляне, допълване, дооценка, избиване в противоположно становище, в тях е заложен динамичен кълн за мисловно и морално преструктуриране от обратната страна на проблема, от позицията на антитезата, за да се осъществи някакво примирение на полярността, ако не в пълна, то поне в привидна хармония, без да се търсят надзвездните пространства на метафизиката. Субективността или относителността оставя открита възможността за контрареплика и диалог, за нови пространства и стъпала както в йерархията на възрастовото биологично развитие на човека, така и в подвижната диаграма на светогледни становища. Би било неестествено и алогично да се изисква от него да мисли еднакво като дете, юноша и зрял индивид, да поддържа през целия си живот закрепостеното мислене от младини, да не сменя кожата си и да се задушава в нея, подобно на змия, пропуснала поради някаква биологична прищявка да я отхвърли. Всеки етап от неговото развитие е именно етап, а не завършек, той пътува от образ в образ и преоценява или домисля недовършените мисли в най-различни перспективи и постановки и тъкмо това е преимуществото на фрагментната техника на изложение. Понятията се разглеждат във вариативността на пълна свобода на преосмислянето и тяхната относителна стойност, в амбивалентността на плюс и минус, на утвърждаване и нихилистично отрицание. Девизът за социално равенство „равни права на всички“ според Ницше е утопия, „това е най-крещящата неправда“, защото „онеправдавала най-даровитите хора“, но преди всичко защото самото биологично неравенство създавало различна интелектуална и социална йерархия, една мисъл, формулирана още по-релефно от Гюстав Флобер: „Какво друго е равенството освен отрицание на всички свободи, на всичко възвишено и на самата природа? Равенството е робство!“ (в писмо до Луиз К., 16 май 1852 г.). В бележките от посмъртния архив на Ницше проблемът за равенството е подробно разработен: „Заратустра е изпълнен от щастие, че борбата между съсловията е отминала вече и е настъпило най-сетне време за друг съсловен строй на индивидите.“
В духа на Хераклит за „единното, различно в себе си“, и динамичната енергия, заложена в битието като редуване на хармония и разпадането и в дисонанси, тъй като поначало хармонията носи в себе си кълна на разпадането, и самите морални и естетически понятия не остават заковани в догми и постулати, а непрекъснато са подложени на преструктуриране поради индивидуалното или общото преживяване или в резултат на поредния експеримент, тази относителност разбива изградените вече твърди норми и догми за тях, създава необходимостта от нови скрижали за преоценка, като се изхожда от конкретния жизнен случай. от личното преживяване, от дедуктивно или индуктивно извлечената истина, която в един следващ момент може да се окаже относителна в светлината на нова жизнена ситуация, в един емоционален шок на субективно умозаключение. Всеки един афоризъм или афористичен фрагмент е най-кратката и ефектна форма, изкристализирала от внезапно прозрение, мисловна импровизация от претеглянето върху някаква математическа везна, между плюс и минус, без да се стигне до абсолютно уравновесяване на стойностите. В тази забавна игра на за и против, на реплика и контрареплика в търсенето на абсолютната истина се стига или до метафизика, до идеята на Платон, до абстрактната същност на понятията, или до субективното им тълкуване и осмисляне, изразено така сполучливо от Сьорсн Киркегор в кратката дефиниция: „Субектът държи везните, така че истината не е обективна или надлична, а истина на субекта!“ Добро и зло, радост и страдание, истина и лъжа, любов и омраза, красота и грозота, искреност и лицемерие, благородство и подлост, господарски морал и робско подчинение, светлина и мрак, щастие и нещастие, възхищение и отвращение, симпатия и антипатия добиват своето истинско превъплъщение като реалност само в субективното им изживяване като обективизация на морално действие. Ницше сам стига до това познание и без да съзнава това като предпоставена цел, разработва на широка плоскост тази амбивалентна относителност на моралните понятия в субективното съзнание при оценката на едно и също преживяване: когато победеният изживява трагично поражението си, победителят ликува, когато князът отнема любимата девойка на васала си, постъпката се оценява от негова страна като морално действие, докато засегнатият го изживява като най-възмутително издевателство над неговото изконно право, като нарушение на взаимоотношението между човек и човек. Самият Ницше не извежда от тези мигновени проблясъци на субективната относителност на моралните понятия една обща теоретична постановка, а просто ги отбелязва и предоставя на читателя да ги обобщи като жизнен опит, докато един Шекспир или Шилер, за да споменем само тях, ги разгръща на широка светогледна плоскост като трагични стълкновения, и то не само в диалектична борба на страсти или светогледни становища, но и във вътрешна борба между добро и зло (Ричард Ш, Макбет, Отело, Хамлет, крал Лир и т. н. или Карл Моор, Мария Стюарт, Жана Д’Арк, фиеско и др.). Ницше просто не притежава драматичен и белетристичен дар, просто няма драматургично мислене и въображение, той просто възпроизвежда мигновеното прозрение, което също така мигновено угасва, без да оплоди по-трайно въображението му или да раздвижи някакви писателски импулси. Същата мисъл може да бъде варирана, само че при друг повод, в по-различна метафорична парафраза, както, да речем, многократните проблясъци за преоценката на понятията във връзка с възрастта („Пръстените на културата“). Субективната мярка за относителността на моралните понятия се разраства още повече, когато човек живее със самосъзнание за своята извънмащабност, все едно в какво морално измерение е тя, в областта на злото или на доброто. За фиеско от трагедията „Заговорът на фиеско от Генуа“ моралът има две лица, защото преди самочувствието му на „най-великия мъж на Генуа“ разрешава конфликта между републиканец и узурпатор на властта със софистиката на изключителната личност, която според него има по-друг морал от обикновения човек: „Трябва ли бронята, която стяга хилавото тяло на пигмея, да приляга и на огромната снага на гиганта?“ В още по-висока степен той намира оправдание за своя морал на титан в относителната стойност на измамата и кражбата: „Макар хитростта на измамника да облагородява измамата, то цената облагородява измамника. Позорно е да изпразниш една кесия. Безсрамно е да злоупотребиш един милион, но неизказано велико е да откраднеш една корона. Позорът намалява, колкото повече грехът расте“. (3,2). А неговият антагонист Джанетино Дориа оправдава убийствата и безчинствата си, чрез които се домогва до княжеската корона, най-цинично с относителността на общовалидния морал на престъпниците: „Тронът заличава всички кървави престъпления“ (2,14).