Граф Монте Кристо [bg]

XIX. ТРЕТИЯТ ПРИПАДЪК

Сега, когато това съкровище, което от толкова дълго време беше предмет на размишленията на абат Фариа, можеше да осигури бъдещото щастие на оня, когото той обичаше наистина като свой син, то стана двойно по-скъпо в очите му; всеки ден той наблягаше върху несметността на това съкровище, обясняваше на Дантес колко добрини може да направи един човек в ново време за приятелите си с тези тринайсет-четиринайсет милиона пари; и тогава лицето на Дантес потъмняваше, защото той си спомняше своята клетва за отмъщение и мислеше колко зло също може да направи на враговете си един човек в ново време, ако има тринайсет-четиринайсет милиона.

Абатът не знаеше остров Монте Кристо, но Дантес го знаеше: той беше минавал край този остров, разположен на двадесет и пет мили от Пианоза, между Корсика и остров Елба, и един път дори беше се отбил там. Остров Монте Кристо е бил винаги, а и сега още е съвсем пуст; това е една скала с почти коническа форма, издигната навярно от някакъв вулканичен трус на повърхността от дъното на морските дълбини.

Дантес чертаеше пред Фариа плана на острова, а Фариа даваше съвети на Дантес как да намери съкровището.

Но Дантес далеч не беше тъй увлечен и главно така уверен, както старецът. Разбира се, той знаеше сега, че Фариа не е луд, и находчивостта, с която беше направил откритието, създало славата му на луд, усилваше още повече възхищението на Дантес; но затова пък той не можеше да вярва, че това имане, ако действително е съществувало, съществува и сега, и ако не смяташе съкровището за измислено, смяташе го във всеки случай за изчезнало.

Ала сякаш съдбата искаше да отнеме на затворниците последната им надежда и да им даде да разберат, че са осъдени на вечен затвор — сполетя ги ново нещастие: галерията откъм брега на морето, която от дълго време заплашваше да се срути, беше възстановена; поправиха основите и запушиха с огромни камъни отвора, затрупан и без това наполовина от Дантес. Ако не предприемеха тази предпазна мярка, която абатът, както си спомняме, беше подсказал на младия човек, тяхното нещастие щеше да бъде още по-голямо, защото щяха да открият приготовленията им за бягство и щяха да ги разделят бездруго: зад тях се беше затворила една нова врата, по-яка, по-неумолима от предишните.

— Вие виждате — рече младият човек с тиха скръб на Фариа, — че съдбата иска аз да нямам заслуга дори в онова, което вие наричате моя преданост към вас. Обещах ви да остана вечно с вас и сега по неволя ще трябва да сдържа обещанието си; на мене, както и на вас, няма да се падне съкровището и ние двамата няма да излезем оттук. Впрочем моето истинско съкровище, приятелю мой, не е онова, което ме чакаше под мрачните скали на Монте Кристо, то е вашето присъствие, нашето пет-шест часа съжителство на ден въпреки нашите тъмничари; то са лъчите на знанието, които вие вляхте в моя ум, езиците, които насадихте в паметта ми и които се разрастват с всичките си филологически разклонения. Различните науки, които станаха за мене разбираеми благодарение на вашите дълбоки познания и на ясните принципи, до които бяхте ги свели — ето моето съкровище, приятелю, ето с какво вие ме обогатихте и ощастливихте. Повярвайте ми и се утешете, това струва за мене повече от тоновете злато и сандъците диаманти, дори ако те не са несигурни като онези облаци, които човек вижда сутрин да се носят над морето и които изглеждат твърда земя, но се изпаряват, изветряват и се изгубват, колкото по се приближаваме до тях. Да ви имам колкото се може повече време до себе си, да слушам красноречивия ви глас, да просвещавам ума си, да закалявам душата си, да подготвям цялото си същество за извършването на велики и страшни дела, ако някога изляза на свобода, така че да се отърва завинаги от отчаянието, на което се отдавах преди познанството ми с вас — ето моето богатство; то не е призрачно, това истинско богатство дължа на вас и всички владетели на земята, ако ще да са и Борджиите, няма да успеят да ми го отнемат.