Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Погледнете го това копеле! Страх го е! — каза един от носачите.
— Дръж се мъжки! Дай на старата дама да те убие! — презрително подхвърли друг.
Абсолютно всички бяха на страната на Осуги.
Старата жена премигна с очи и поклати глава. После се обърна към носачите и ядосано им се озъби.
— Млъкнете! Искам от вас да ми бъдете свидетели. Ако и двамата бъдем убити, искам да изпратите телата ни обратно в Миямото. Иначе не ми трябват приказките ви, нито ми е нужна помощта ви!
Изтегли наполовина късата си сабя от ножницата и направи няколко крачки към Мусаши.
— Такедзо! — каза тя отново. — В селото винаги са те наричали Такедзо, така че защо не отговаряш? Чух, че си измислил чудесно ново име — Миямото Мусаши, нали? — Но за мен ти винаги ще си останеш Такедзо! Ха, ха, ха!
Набръчканият й врат се тресеше, докато се смееше. Очевидно се надяваше да съсипе Мусаши с думи, преди да извадят сабите.
— Да не мислиш, че ще ми попречиш да те преследвам, само като си смениш името? Какъв глупак! Боговете ме доведоха при теб, както и предполагах. Сега, да се бием! Ще видим дали ще занеса главата ти у дома, или ще успееш някак да се измъкнеш жив!
Чичо Гон, с треперливия си глас, също отправи своето предизвикателство.
— Изминаха четири дълги години, откакто ни опозори. Ние те търсихме през цялото това време. Сега молитвите ни тук, на Кийомидзудера, те изпратиха в ръцете ни. Може и да съм стар, но няма да загубя от такъв като теб! Приготви се да умреш!
Изваждайки сабята си, той извика на Осуги:
— Махни се оттук!
Тя се обърна към него с безумен поглед.
— Какво искаш да кажеш, стари глупако? Ти си този, който трепери.
— Няма значение! Бодхисатвите на храма ще ни закрилят!
— Прав си, чичо Гон. И дедите на рода Хониден също са с нас! Няма от какво да се боим!
— Такедзо! Излез напред и се бий!
— Какво чакаш?
Мусаши не помръдна. Той стоеше на мястото си като глухоням, втренчен в двамата старци и извадените им саби.
Осуги изкрещя:
— Какво става, Такедзо! Страх ли те е?
Тя се отдръпна встрани, готвейки се да нападне. Но внезапно се спъна в един камък и падна тежко напред, на ръце и колене почти в краката на Мусаши.
Тълпата занемя, само някой извика:
— Той ще я убие! Бързо, спасете я!
Чичо Гон само се беше втренчил в лицето на Мусаши, твърде объркан, за да предприеме нещо.
Старицата изненада всички, като прибра сабята си и се върна обратно при чичо Гон, където отново зае предизвикателна позиция.
— Какво става, безделнико? — извика Осуги. — Тази сабя в ръката ти само за украса ли служи? Не знаеш ли как се използва?
Лицето на Мусаши беше бледо като маска. Но най-накрая проговори с гръмовен глас:
— Не мога да го направя!
Той тръгна към тях. Изведнъж чичо Гон и Осуги отстъпиха.
— Къ-къде отиваш, Такедзо?
— Не мога да използвам сабята си!
— Спри! Защо не спреш и не се биеш?
— Казах ви! Не мога да я използвам!
Той продължи направо, без да поглежда нито надясно, нито наляво. Вървеше право през тълпата, без дори да кривне.
Осуги се окопити и изкрещя:
— Той си отива! Не му давайте да се измъкне!
Тълпата се сгъсти около него, но когато си мислеха, че са го хванали, установиха, че го няма. Объркването им нямаше граници. Очите им, отначало искрящи от изненада, постепенно се превърнаха в угаснали въгленчета на празните им лица.
Разпръсвайки се на по-малки групи, те продължиха до залез-слънце да търсят с настървение под пода на храмовите постройки и в гората изплъзналата им се жертва.
По-късно, когато хората заслизаха надолу по тъмните склонове на Санен и Чауан, един мъж се кълнеше, че е видял Мусаши да скача с лекотата на котка върху високата шест стъпки стена откъм западната порта и да се стопява в мрака.
Никой не повярва на думите му, а най-малко от всички Осуги и чичо Гон.
Водният дух
В едно селце, на северозапад от Киото, земята се тресеше от тежките удари на чук за стриване на оризова слама. Мрачните покриви бяха просмукани от необичайни за сезона поройни дъждове. Това беше нещо като ничия земя на границата между града и земеделската област. Мизерията беше толкова голяма, че къщите, от които на мръкване се носеше мирис на кухня, се брояха на пръсти.
От стряхата на една малка къщурка стърчеше сламена шапка, върху която с ясни, грубовати йероглифи беше обявено, че това е хан, па бил той и от най-евтините. Пътниците, които отсядаха там, бяха бедни и обикновено плащаха само за подслон. За постеля се плащаше допълнително, но малцина можеха да си позволят подобен разкош.
В кухнята с мръсен под непосредствено до входа, едно момче се подпря на ръце върху рогозката.