Смъртоносен танц
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #6
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Смъртоносен танц». Краткое содержание книги:
— Какво? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Просто ми кажи за тялото, Анита.
Втренчих се в него.
— Какъв ти е проблема тази вечер?
— Нямам проблем.
Това беше лъжа. Нещо се беше случило, но не го притиснах. Нямаше да ми донесе нищо добро. Когато Долф решеше да не споделя информация, просто не го правеше и точка.
В стаята имаше и легло с кралски размери с пурпурни сатенени чаршафи и повече възглавници, отколкото някой би могъл да използва. Леглото беше така намачкано, сякаш е било използвано и за нещо друго, освен за спане. Имаше тъмни петна по чаршафите, почти черни.
— Това кръв ли е?
— Така мислим — каза Долф.
Погледнах към тялото.
— От убийството?
— Когато приключиш с огледа на тялото, ще опаковаме чаршафите и ще ги пратим в лабораторията.
Финият намек означаваше да се заемам с работа. Приближих се до тялото и се опитах да игнорирам Долф. Беше по-лесно, отколкото звучеше. Тялото привличаше вниманието. Колкото по-близо се приближавах, толкова повече детайли можех да видя и толкова повече детайли не исках да видя. Под всичката тази кръв имаше хубави гърди, мускулести, но не прекалено много, в добрия смисъл. Косата подстригана много късо, беше къдрава и руса. Имаше нещо твърде познато в тази глава. Черните ножове бяха обвити със сребърна жица. Бяха забити в плътта чак до дръжките си, костите бяха счупени, там, където бяха преминали остриетата. Червеният кръг определено беше кръв. Кабалистични символи лежаха от вътрешната страна на кръга, написани с кръв. Разпознавах някои от тях, достатъчно да знам, че си имахме работа с някаква форма на некромантия. Познавах символите, които означаваха смърт и символите, които стояха срещу тях.
По някаква причина не исках да влизам в кръга. Заобиколих внимателно покрай ръба му, докато успях да видя лицето му. С гръб притиснат към стената се втренчих в празните очи на Робърт, вампира. Съпругът на Моника. Този, който скоро щеше да става баща.
— По дяволите — казах тихо.
— Познаваш ли го? — попита Долф.
Кимнах.
— Робърт. Името му е Робърт — символите на смъртта имаха смисъл, ако ще принасяш в жертва вампир. Но защо? Защо така?
Направих крачка напред и прекрачих в кръга. Спрях като мъртва. Сякаш милиони насекоми пълзяха и се трупаха по тялото ми. Не можех да дишам. Издърпах крака си извън кървавата линия. Усещането спря. Все още можех да го почувствам, сякаш кожата ми го беше запомнила, главата ми го беше запомнила, но сега бях добре. Поех си дълбоко дъх, изпусна го бавно и отново пристъпих напред. Не беше като притискане от стена. Беше като притискане от одеяло, давещо, задушаващо, пълно с пълзящи личинки одеяло. Опитах се да мина напред, опитах се да мина през кръга и не можах. Олюлях се обратно назад. Ако стената не беше там, щях да падна.
Плъзнах се надолу, докато не седнах със свити към мен колене. Пръстите ми бяха на сантиметри от кръга. Не исках да го докосвам отново.
Долф мина през кръга, сякаш не беше там и клекна до мен, част от него беше все още в кръга.
— Анита, какво не е наред?
Поклатих глава.
— Не съм много сигурна — втренчих се в него. — Това е кръг от сила и аз не мога да го прекося.
Той погледна назад към собственото си тяло, частично стоящо в кръга.
— Аз мога.
— Ти не си съживител. Аз не съм вещица и не знам много за официалната магия, но някои от знаците са част от символите на смъртта или може би символи за защита от смъртта — погледнах към него, кожата ми още потреперваше от опита да премина през линията. Нов ужас премина през съзнанието ми. — Това е заклинание и за двете, да предпазва от смърт и да съхранява смърт, и аз не мога да го прекося.
Той погледна надолу към мен.
— Какво точно означава това, Анита?
— Това означава — каза женски глас. — Че не тя е създала кръга.
19
Една жена стоеше пред вратата. Беше висока, слаба, облечена в пурпурен костюм с пола и с бяла добре ушита риза, с мъжка кройка. Влезе в стаята с готовност, която ме накара да се почувствам с десет години по-стара от нея. Изглеждаше на около трийсет, но не беше на толкова. Двайсет и няколко и пълна с енергия. Навярно на възраст колкото мен, но от нея се излъчваше някаква лека неопитност, която аз бях изгубила преди години.
Долф стана, предлагайки ми ръка за помощ. Поклатих глава.
— Освен, ако не искаш да ме носиш, все още не мога да стана.
— Анита, това е детектив Рейнолдс — каза той. Не звучеше особено щастлив.
Рейнолдс заобиколи покрай кръга, както бях направила и аз, но тя идваше, за да огледа по-добре мен. Дойде от противоположната страна срещу Долф. Втренчи се надолу към мен, усмихната, нетърпелива. Аз се загледах в нея, кожата ми още подскачаше от опита да се насиля да мина през кръга.