Ще те открия някой ден
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: capitol theatre #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ще те открия някой ден». Краткое содержание книги:
Под фалшива самоличност Джулия крие опустошителна тайна: наранено сърце и мистериозен съпруг, когото тя не познава и не дръзва дори да спомене, и от когото отчаяно иска да се отърве…
В момент, когато младата жена е уверена, че най-после държи в ръце юздите на своята съдба, неочаквана среща я изправя лице в лице с миналото, от което бяга. Една красива брошка от скъпоценни камъни, подарена й от изискан джентълмен, предизвиква драматични разкрития, които преобръщат целия й живот. Но я среща и с мъжа, който завладява все повече нейните страхове… за да победи и яростните съперници, и нейното храбро, независимо сърце.
— Смяташ ли да отидеш да го видиш? — попита Лоугън, без да влага особен смисъл в интонацията си.
— Не мога… нямам време… премиерата е утре вечер…
— Ще отложа представлението. Премиерата ще се състои идущия вторник вечерта.
Смаяна, Джулия се вгледа в живите сини очи. Лоугън никога не отлагаше представление — това беше едно от най-строгите му правила.
— Защо? — попита тихо тя.
Той пренебрегна въпроса й.
— Ще можеш ли да се върнеш до вторник?
— Мисля, че да. — Тя беше трогната от неочакваната му доброта. — Повечето директори на твое място не биха ме пуснали да отсъствам. Никога не съм очаквала такова нещо.
Лоугън повдигна небрежно рамене.
— Ако ти се наложи да останеш, ти няма да си в състояние да изиграеш ролята добре.
— Можеш да дадеш ролята на Арлис — предложи Джулия. — Тя знае целия текст. Няма нужда да отлагаш представлението, насрочено за утре вечер.
— Ролята е твоя. Никой друг не може да я изиграе като теб.
— Благодаря ти, но…
— Върви при баща си. Опитай се да се помириш с него. И се върни скоро… Иначе ще ти удържа от заплатата.
— Да, сър — каза послушно Джулия, макар че не се подведе от престорената му строгост. Отправи му кратка благодарствена усмивка. — Току-що разбрах, че зад ледената фасада, ти всъщност си добросърдечен човек. Но не съжалявай — няма да проваля репутацията ти, защото няма да го споделя с никого.
Десета глава
Когато Джулия предприе половиндневното пътуване до имението Харгейт във виненочервената лакирана карета на Лоугън Скот, тя се замисли дали не трябваше да уведоми Деймън, че напуска Бат. Тревожеше я досадното чувство, че трябваше да му довери това. Деймън повече от всички други щеше да разбере сложните чувства към баща й.
Джулия потрепна при спомена за горчивата им раздяла.
Каретата и придружаващите я ездачи вече наближаваха имението Харгейт, а нетърпението на Джулия премина в притеснение. Тя разбра, че се страхува от това, което ще й напомни за нерадостното детство, страхуваше се, че ще види баща си болен и беше сигурна, че той, щом я зърне, ще заповяда тя веднага да си върви. Високата сграда беше кацнала сред хълмовете като ястреб, тъмна и великолепна със своите стърчащи към небето кули.
Колата спря пред парадния вход. Двама лакеи помогнаха на Джулия да слезе от каретата, а други дойдоха да отведат конете и да покажат на кочияша къде са конюшните и гаража за коли. Преди Джулия да достигне горното стъпало, масивната врата се отвори и икономът се появи, за да я въведе вътре.
След малко се появи и Ива, която, без да продума нещо, прие Джулия в обятията си.
— Мамо! — извика изненаданата Джулия, притиснала буза в плисираната синя рокля на майка си. Въпреки че здравето на Ива винаги е било нестабилно, тя никога не бе изглеждала така добре, както сега. Майката някак бе придобила сили и чувство за целенасоченост, което не бе проявявала от години. Тялото й изглеждаше още твърде слабо, но скулите й бяха розови и гладки, кафявите очи излъчваха спокойствие. Сякаш Ива беше събрала всичките си тлеещи сили за този момент — когато съпругът й ще се нуждае от нея. Той за пръв път беше болен и тя беше поела грижата за домакинството.
— Радвам се, че дойде — прошепна Ива. — Боях се, че си заета и няма да можеш да отскочиш дотук.
— Как е той? — попита Джулия, тръгнала с майка си през преддверието към стълбите. Къщата като че беше покрита със странно було, всичко в нея бе неестествено тихо и застинало.
Ива отговори спокойно, но с напрегнато от тревога лице.
— Баща ти бе повален от треска преди няколко дни. Тя беше много лоша, лекарят каза, че от нея отслабват всички органи. И не бил сигурен, че болният ще я преживее, но сега, изглежда, най-лошото премина.
— Ще оздравее ли напълно?
— Според лекаря няма да бъде вече здрав като преди. Треската можеше да повали друг, по-слаб организъм. Ще мине известно време, преди Едуард да възвърне силите си.
— Сигурно не иска да ме види — произнесе Джулия, а в душата й всичко бе опънато като струни на цигулка.
— Това не е вярно. Той сам пожела да те види.
— Защо? — попита несигурно дъщерята. — Ако иска да повтори пак, че съм си погубила живота и съм лепнала позор на семейството, аз вече знам мнението му…
— Дай му възможност — отвърна тихо Ива. — Той преживява голямо изпитание, Джулия, и иска да види единственото си дете. Не зная какво е решил да ти каже, но те моля да отидеш при него.
Джулия се поколеба, преди да отговори:
— Ще се опитам.