Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
През онези дни разполагахме с няколко различни типа самолети за изпълнението на тази мисия и всички те бяха с фиксирани крила, защото хеликоптерите не можеха да стигнат толкова далеч. В армията имаше самолети U–10 и „Карибу“, които бяха в състояние да се приземяват на черни писти. Но разполагахме и с по-големите самолети С–123 и С–130, които трябваше да се приземяват върху шосета, а все още имаше няколко самолета С–47. От време на време се наемаха местни самолети за секретни операции.
Тогава трябваше да се изчисли дължината на пистата, независимо дали това беше поле, черен или павиран път; трябваше да се обходи всеки сантиметър от тази писта, за да се провери дали не е прекалено бабунеста или с дупки; и трябваше да се отстранят камъните, електропроводите и други препятствия. Трябваше да се прецени местоположението на околните дървета и да се изчисли заходът на самолета, така че да не се удари в тях. Ние (и партизаните, ако ги имаше) поставяхме след това сигнални светлини в консервени кутии, за да обозначим дължината на пистата. След като се погрижехме за всичко това, изпращахме по радиостанцията цялата информация, свързана с летището — неговото местоположение, размери и т.н., — и тогава се определяше времето за изпълнение на мисията. Тоест щабът изработваше подробностите по мисията и ни ги изпращаше обратно по радиостанцията. Например: „Самолетът ще бъде там в 03,30 ч. на 23-ти юни“, което обикновено означаваше прозорец от пет или десет минути. И той щеше да подходи под определен азимут.
Когато наближаваше уговореното време, радиовръзка с пилота не беше разрешена. Той кацаше, ориентирайки се по светлинната ни сигнализация.
Щом останеха пет минути до уговореното време, ние запалвахме консервените кутии. Междувременно командващият пистата — офицер или войник — изваждаше фенерче с цветен филтър (син или зелен, които обикновено трудно се различаваха), лягаше на земята в края на пистата от страната на захода и чакаше.
Пилотът забелязваше първо мъждукането на консервените кутии. Щом ги видеше, той знаеше, че може да кацне. Тоест той знаеше не само местоположението на пистата и че ние сме я подготвили, но и това, че сме обезопасили района и в околността няма вражески сили. След това той забелязваше светлината на фенерчето в края на пистата и насочваше левия си колесник към тази светлина (защото седеше на лявата седалка) и прелиташе на около два метра над нея. Това означаваше, че ако си този, който държи фенерчето, трябва да лежиш там абсолютно неподвижно, докато той захожда, виждайки как се спуска право срещу теб, и да запазиш самообладание, докато неколкотонният самолет преминава с бучене на височината на човешки бой над теб.
След кацането ние разтоварвахме самолета и пилотът вземаше всичко или всеки, който трябваше да отведе, и после обръщаше машината и отлиташе обратно.
Много пъти сме правили това.
Оцеляване, бягство и избягване на врага. Войниците от специалните сили трябва да умеят да оцеляват, бягат и избягват врага. Те трябва да знаят как да се прехранват от даровете на природата, как да залагат примки и капани, за да хващат храната си, и какво е ядивно, какво — не. Необходимо е и да бъдат опитни плувци.
Карл Стайнър продължава:
— Във Виетнам през 1964–1965 г. двама войници се удавиха, опитвайки да преплуват река, докато се стараеха да избегнат пленяване. След този случай се въведе изискването всички да умеем да плуваме (мисля, че нормата беше поне два километра). И трябваше да можем да преплуваме най-малко километър с обувки и бойно снаряжение.
Ако войникът носеше раница и трябваше да я задържи със себе си, той правеше от пончото си сал за раницата и останалото тежко снаряжение, включително пушката. После теглеше този сал, плувайки.
Трябваше да знаем и как да помагаме по всякакъв възможен начин за собственото ни спасение. А именно, трябваше да знаем как да изграждаме зони за изтегляне с въздушен транспорт и как да сигнализираме с огледала на търсещия ни самолет.
Офицерите се обучаваха на специално шифровано писмо в случай на пленяване. Това беше много сложна и заплетена система, използваща поставянето на букви в специално определени кодови думи. По такъв начин, ако ни бъдеше разрешено писане на писма, можехме да включим кодове, които щяха да посочат мястото на задържането ни.