Тамплиерът магьосник
- Автор: Догерти Пол
- Серия: templars #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тамплиерът магьосник». Краткое содержание книги:
Убийството на Реймон, графа на Триполи, става повод за жестоко клане на мирни граждани. Едмънд дьо Пайен, потомък на основателя на тамплиерския орден, е изпратен да преговаря със Стареца от Планината, главатаря на асасините, които според мълвата са отговорни за убийството на графа. В непристъпното гнездо на асасините тамплиерът научава факти, които разтърсват душевния му мир — в самия орден на рицарите-храмовници се укриват вещици и магьосници, смъртта на граф Реймон вероятно е тяхно дело. Предводителят на вещерското сборище няма да се поколебае пред нищо, дори да си послужи с черна магия, за да отстрани всеки, застанал на пътя му — дори това да е самият крал.
Младият и чистосърдечен тамплиер тръгва по следите на магьосника, за да разгадае мрачните мистерии, които водят от Гроба Господен до Англия, разкъсвана от интриги и кръвопролитни битки за власт…
— Едмънд — прошепна му, — Едмънд, или нападаш, или се оттегляш.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами още утре можеш да заминеш за Палестина, или пък вдругиден.
— Или?
— Кой от хората около теб се държи подозрително? Някой те е проследил дотук.
Дьо Пайен се замисли за собствените си тревоги. Хрумна му кошмарната възможност Парменио да е негов смъртен враг — истински вълк сред стадо овце, ала той отпъди мисълта.
— Оттегли се — повтори Хейстанг — или нападни. Трябва да направиш избор! Колкото до твоя код — той замлъкна за миг и доближи лице още повече, — ти си опитал да го преведеш. Цифрите несъмнено са поставени на мястото на букви — усмихна се той.
— Нормански френски?
— О, не — коронерът поклати глава. — Показах го на един писар в архива, който, след като се оттегли от работа, прекарва дните си в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд. Той казва, че е написан на поне три езика и единият от тях със сигурност е латински — Хейстанг отстъпи и загледа как полагат двете обезобразени тела на погребални носилки и ги покриват с платнища. — Няма какво да правиш повече тук. Ще отсъдя, че тези двамина нещастници са убити от ръцете на неизвестни главорези. — Дьо Пайен благодари на Хейстанг и го извести за предстоящото си отпътуване за Борли. Коронерът сви устни. — Родината на дявола — измърмори той и махна с ръка. — Оплячкосваната земя, непрестанно кръстосвана от онзи стар демон Джефри дьо Мандевил. О, да, чувал съм историите — рече той и му подаде ръка. — Бъди предпазлив. Пази се. Ще се срещнем, преди да отпътуваш.
Дьо Пайен се върна в дома на Храма. Берингтън и Майеле бяха заминали за Уестминстър, за да получат официално позволение за отпътуването от краля и двора. Дьо Пайен заобиколи и отиде в тамплиерската църква, където коленичи пред дървената статуя на Девата и Младенеца, за която се твърдеше, че била резбована от едно от дърветата в Гетсиманската градина. Постави пред статуята една коледна роза и отново коленичи, взрян в свещите, докато мислите му се връщаха към срещата му с Алиенора, към нейните спомени за Уокън, към нахлуващите главорези. Защо не я бяха нападнали преди това? Той сам отговори на въпроса си — защото не са били наясно какво възнамерява да направи тя, не са знаели за срещата с него. Усети как го жегва страх. Алиенора ли бе нарочена да умре, или той, или и двамата? Нима убийците бяха изчаквали да се срещнат? Смъртта им може би щеше да бъде обяснена с историята, че тамплиер и куртизанка са били заловени от ревнив съперник. Едмънд огледа църквата. Миризмата на тамян бе слаба, пламъчетата на свещите не излъчваха силна топлина. В такова свято място бе положил обет като тамплиер, беше се заклел да следва кръста. И така, как трябваше да постъпи?
Прошепна молитва към Дева Мария, изправи се и погледна часовата свещ, поставена в свещник близо до една картина, изобразяваща слизането на Христос в Ада. Да, имаше още време. Завтече се към кулата, където бе оръжейницата, и поиска от сержанта арбалет и колчан стрели. Огледа ги, после се върна в църквата, където ги постави на пода близо до стената с картината на свети Христофор. Сетне свали бойния си колан, окачи го на една пейка недалеч от вратата и зачака. Парменио, на когото Едмънд бе изпратил вест, пристигна почти веднага, отвори вратата и пристъпи предпазливо вътре в тъмната църква. Дьо Пайен се усмихна. Генуезецът бе неспокоен — ръката му почиваше върху дръжката на камата, мъжът се движеше в сенките. Дьо Пайен тихо вдигна заредения арбалет.
— Едмънд? Едмънд?
— Тук съм.
Парменио се извърна. Едмънд бързо се премести при вратата и опъна горната и долната тетиви, в които бяха поставени стрелите.
— Едмънд, за Бога!
— Свали оръжейния си колан — Дьо Пайен тръгна напред със свален арбалет. — Срещнахме се за пръв път в църква. Може и в църква да се разделим!
— Какво говориш?
— Може би говоря за смъртта ти.
— Защо, Едмънд? Какво става?
— Ти си създание на нощта — тамплиерът се помъчи да укроти яда си. — Да не би да се виждаш като ястреб, Парменио, прелитащ над поляните, докато аз, като някой заек, търча от храст на храст, уплашен от сянката ти, от грабливите ти нокти?
— Едмънд? — Парменио пристъпи напред.
— Не мърдай! — Едмънд дори не мигна. Сам остана изненадан от гнева и яростта си. — Знаеш ли, че Алиенора е мъртва?
— Да, видях ви да се срещате, но какво пък, и други може да са ви зърнали. Мълвата се носи като птица над улиците. Сам отидох да видя. Видях те с Хейстанг. — Гласът на Тиери заглъхна. — Едмънд, моля те, свали арбалета. Не аз съм твоят враг.