Айсхендж

1

ПОНЯКОГА сънувах Айсхендж и ходех, обзет от страхопочитание, по дъното на стария кратер, сред високите бели кули. Често в съня си бях член на екипажа на „Персефона“, по време на първата експедиция до Плутон през 2547-а. Кацах заедно с останалите върху равнината от черен базалт, надупчена с кратери. И бях в командната кабина при комодор Ерунг и другите офицери, когато се обади доктор Серезън, който бе в един от изследователските модули — установяваше точното разположение на магнитните полюси. Изтънелият му глас звънеше от вълнение, примесено с уплаха.

— Кацам на географския полюс… и най-добре веднага да изпратите тук голяма група… има… има някакъв градеж…

После се пренасях в совалката, устремена на север, в която се бяха натъпкали Ерунг и офицерите. Споделях с тях напрегнатото мълчание. Под нас отминаваше черната, неясно очертана повърхност на Плутон, по нея се редяха кратер след кратер. Помня как си мислех, че непрестанният фонов шум по радиото е гласът на самата планета. После, точно като в записите на „Персефона“, над тъмния хоризонт се появяваше тънкият сърп на Харон — спътника на Плутон, а под него започваха да белеят някакви точки. Скупчени на едно място бели кули.

— Кацаме — тихо казваше Ерунг.

Кръг от вертикални бели стълбове, сочещи звездите.

После всички бяхме навън в скафандри и вървяхме тромаво към странната находка. Слънцето беше само една светла точка ниско в небето и едва огряваше равнината. Минавахме през сенките на кулите, сякаш изчезвахме в тях, после пак се появявахме. Стъпвахме по прашния черен чакъл и всички оставяхме големи следи.

Приличахме на джуджета до ледените стълбове. Накрая се озовахме насред грамадния кръг, оформен от тях. Стори ни се, че бяха стотина, най-различни по големина.

— Лед… — прошепна някой по радиото. — Май са направени от лед.

Никой не отговори.

Тук сънищата ми неизменно се объркваха. Всичко се случваше почти едновременно. Множество гласове бърбореха в слушалките на шлема ми, а гледката пред очите ми подскачаше като в холофилма от първата камера, която някой от доближаващия всъдеход е държал в ръка. Намираха горкия Сет Серезън, както беше застинал в шок, притиснал шлем към един от най-големите монолити. Водеха го обратно към една от колите, а той тихо повтаряше, че нещо мърдало в леда. Всички малко се стъписваха. Неколцина отиваха да разгледат парчетата от падналата ледена колона. Други се взираха отблизо в ръбовете на триъгълните стълбове, които бяха почти прозрачни. Застанал върху един от ледените монолити, аз виждах щъкащите наоколо дребни фигурки…