Елантрис

— Няма да се получи, суле. В земеделието е нужно време, преди посевите да дадат реколта. Тези хора ще изкоренят кълновете в първия удобен момент.

— Не мисля. — Раоден подхвърли няколко зърна на дланта си. — Почват да променят мисленето си, Галадон. Виждат, че вече не е нужно да живеят като животни.

— Мястото е малко за достатъчни добиви — възрази Галадон. — Това тук е за неголяма градина.

— Достатъчно е за семената, с които разполагаме. Догодина ще имаме повече царевица и ще потърсим ново място. Чувам, че градините на двореца са големи, може да използваме тях.

Галадон поклати глава.

— Проблемът в изявлението ти е „догодина“, суле. За нас няма да има друга година. Коло? Хората в Елантрис не издържат толкова дълго.

— Елантрис ще се промени — заяви Раоден. — Ако нас ни няма, тези след нас ще засеят за следващия сезон.

— Все още се съмнявам, че ще излезе нещо.

— Ти щеше да се съмняваш и че слънцето изгрява, ако не го виждаше всеки ден — подхвърли Раоден с усмивка. — Опитай поне.

— Добре, суле — въздъхна Галадон. — Предполагам, че трийсетте ти дни не са изтекли все още.

Принцът се усмихна, подаде му царевицата и го потупа по рамото.

— Помни, миналото не е необходимо да се превръща и в бъдеще.

Галадон кимна и прибра семената в скривалището им.

— Няма да ни трябват още няколко дни. Поне докато не измисля как да изорем почвата.

— Лорд Дух! — подвикна Сейолин от покрива, където си беше измайсторил вишка. — Някой приближава.

Раоден се надигна, а Галадон побърза да намести камъка. След миг един от хората на Карата нахлу в църквата.

— Милорд, лейди Карата ви моли да отидете при нея незабавно!

— Ти си глупак, Даше! — извика Карата.

Даше, едрият мускулест мъж, който й беше заместник, просто продължи да намества оръжията си.

Раоден и Галадон стояха объркани на портите на двореца. Поне десетина от мъжете в коридора — една трета от силите на Карата — се гласяха за битка.

— Ти продължавай да мечтаеш с новия си приятел, Карата — сопна й се Даше. — Аз няма да чакам повече. Не и докато той продължава да заплашва децата.

Раоден се приближи и застана до един слабоват, нервен мъж на име Хорен. Той беше от хората, които избягваха конфликти, и вероятно поддържаше неутралитет в този спор.

— Какво става? — попита го тихо Раоден.

— Един от съгледвачите на Даше чул, че Аанден планира да нападне двореца тази вечер — отвърна шепнешком Хорен, докато гледаше как водачите се карат. — Даше искаше да удари Аанден от месеци и тази вест му дава чудесно оправдание.

— Водиш тези мъже към нещо, по-лошо от смъртта, Даше — предупреди го Карата. — Аанден има повече хора от теб.

— Но няма оръжия. — Даше тикна ръждивия меч в ножницата и той изскърца. — В университета имаше само книги, а тях отдавна ги изядоха.

— Добре си помисли какво правиш — подкани го Карата.

Даше се обърна, а на широкото му лице бе изписана пълна честност.

— Помислих, Карата. Аанден е луд. Няма как да сме спокойни, докато действа по границата ни. Ако ударим ненадейно, възможно е да успеем да го спрем. Само тогава децата ще са в безопасност.