Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Група господари отведоха всички старици и мъже и ги застреляха между очите, сякаш бяха животни. И баба Досе беше между тях. Нямах представа какво стана с майка ми. На сутринта в кръвта по земята се търкаляха листове — документите за освобождение.
Нас, десетина момичета и млади жени, ни подкарали като стадо с някакъв камион и ни стоварили на летището. Там с грубости и тояги ни натъпкали в хеликоптер и ни издигнали горе. В онзи момент съм била в безсъзнание. Просто съобщавам онова, което ми разказаха по-късно.
Озовахме се в лагер, твърде подобен на предишния. Даже си помислих, че са ни върнали обратно. Наблъскаха ни вътре, като ни накараха да минем по стълбата на крепостните. Още нямаше обяд и работниците бяха на обекта; заварихме само деца и възрастни хора. Стариците дойдоха при нас озлобени и сърдити. В началото дори не разбирах защо всички са ми непознати. Оглеждах се за Йоуа.
Явно ги бяхме уплашили, защото си мислеха, че сме нарушили закона. Напоследък робите от колониите бяха започнали да бягат по градовете. Смятаха ни за размирници, които ще им навлекат само неприятности. Но все пак ни помогнаха да се измием и да се настаним близо до укреплението на крепостните. Казаха, че няма празни колиби; после ни уведомиха, че това било имението Зескра. Не пожелаха да чуят за случая в Шомеке. Не искаха да поемат и нашите грижи.
Спахме без подслон на земята. През нощта няколко асети прескочиха рова и ни изнасилиха. Никой не им попречи, наоколо нямаше жива душа да се застъпи за нас. Ние бяхме слаби и болни, за да реагираме. Едно момиче на име Абие опита да се съпротивява. Мъжете я пребиха до безсъзнание. На сутринта не можеше нито да говори, нито да ходи. Когато ни взеха, босовете не я пипнаха. И друго девойче бе зарязано — много добра работничка с белези по лицето. Докато ние се отдалечавахме, аз гледах към нея и изведнъж се сетих: това беше Уалсу, моята някогашна приятелка. Не бяхме се познали. Тя остана седнала сред праха, отпуснала тежко глава.
Пет от нас бяха заведени в голямата Къща на Зескра. Там, в крилото на робините, ми се върна замалко надеждата, понеже бях добре обучена за домакинска работа. Но тогава изобщо не знаех колко различни са местните богаташи. Сградата беше пълна с хора, със собственици и босове. Семейството бе наистина внушително — не един господар, както в Шомеке, ами десетки, заедно с цялата им свита роднини и гости. Тъй че тук имаше трийсет-четирийсет души откъм мъжката страна, още толкова в беца и над петдесет човека домашна прислуга. Оказа се, че ние трябва да се превърнем в жени за употреба.
Щом излязохме от банята, ни оставиха при робините със същото предназначение. В просторна обща стая за всички вече чакаха дузина компаньонки. Онези, които си харесваха работата, не се зарадваха особено, защото ни възприеха като съпернички. Други пък ни посрещнаха радушно, надявайки се да бъдем използвани на тяхно място, а те да идат в домакинството. Дадоха ни дрехи, за да не стоим голи през цялото време, и се опитаха да утешат най-младата, Мио — момиче от лагера, едва на десет-единайсет години, чието бяло тяло беше покрито със синкаво-кафяви натъртвания.
В стаята имаше една висока жена на име Сези-Туал, която ме изгледа иронично. Щом я видях, нещо в душата ми се пробуди.
— Ти не си от калта — каза тя. — Черна си като господаря Дявола Зескра. Сигурно си дете на някой бос, а?
— Не, госпожо, дъщеря съм на собственик. И на Бога. Наричам се Ракам.
— Май баща ти не е бил любезен с тебе напоследък — сви устни жената. — Няма да е зле да се помолиш на щедрата Мадона.
— Аз не се нуждая от милост — отвърнах.
От този момент нататък Сези-Туал ме хареса и винаги можех да разчитам на нейната закрила, ако ми беше необходима.
През повечето нощи ни изпращаха в мъжкото крило. Когато се даваха вечерни угощения и дамите напуснеха масата, идваше нашият ред. Караха ни да седим върху коленете на богаташите и да пием вино заедно с тях. После спяха с нас на кушетките или ни отвеждаха по стаите си. Мъжете от Зескра не бяха жестоки. Някои използваха насилие, но мнозина предпочитаха да мислят, че ни се харесват и че онова, което вършат, ни е приятно. Не беше трудно да ги удовлетвориш — едните, като проявяваш страх и им се подчиняваш, другите — като показваш, че им се отдаваш и се наслаждаваш. Ала част от гостите бяха по-специални.