Мико (Част І)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мико (Част І)». Краткое содержание книги:
Препъваха се по леда, хлъзгаха се, падаха, после отново ставаха… Снежни фонтани се вдигаха при сблъсъка на здравите им млади тела. Проторов лекомислено бе решил да използва револвер със заглушител — една глупост, която се дължеше на неопитността. Макар и внимателно смазани, частите на това оръжие бързо замръзнаха, същата участ постигна и ножа му, залепна като циментиран в канията. Остана с голи ръце.
В продължение на половин час здраво вкопчените им тела се клатушкаха по снега, никой не отстъпваше. Дебелите дрехи им пречеха да покажат уменията си в ръкопашния бой. Студът бавно и неумолимо изсмукваше силите им. Много по-късно Проторов си даде сметка, че е успял да надделее единствено благодарение на духа си. Не беше нито по-умен, нито по-смел, нито по-бърз от своя противник — неща, които постоянно му се втълпяваха по време на обучението. Оказа се, че са чиста лъжа. Победи американеца просто защото се оказа малко по-издръжлив от него.
Когато най-сетне тъмнокосата глава на чужденеца се отпусна в розовия от кръвта сняг и прекъснатото му дишане бавно замря, той не изпита очакваното чувство на триумф. В главата му имаше една-единствена мисъл — той, Проторов, все още е жив, гърдите му се надигат и отпускат, устата му е суха, пулсът блъска в ушите му, в гърлото му се надига горчива киселина, която го прорязва с пареща болка.
А после… После напрежението изведнъж спадна, топлината напусна сгорещеното му тяло и то се разтърси от неудържими спазми. Очите му се спряха върху безформената купчина в снега. Това допреди миг беше човешко същество, топло и живо! Учуди се на тази странна мисъл, проблеснала, като светкавица в помътеното му съзнание. Враг на народа, бяха му казали те. Точно така, съгласи се той. Враг на народа… Враг, враг! — … толкова време е останало…
Проторов се стресна и върна в настоящето, сигурен че никой от присъстващите не е забелязал моментното му разсейване.
— Какво? — остро попита той.
Тонът му беше умишлено — груб — така докторът щеше да разбере, че грешката е негова, а не на Проторов, който не беше чул думите му.
— Използвахме цялото време, с което разполагахме, другарю — почтително се коригира другият.
— И какво? Добрахте ли се до нещо?
— Всяка дума е записана — отвърна докторът. Трябва да му вдигна мерника на този тип, помисли си Проторов.
— Все пак има един положителен елемент — намеси се младият лейтенант и Проторов се извърна към него.
Симпатичен младеж, помисли си той, и аз бях като него преди години…
— Знаем със сигурност, че американците нямат повече информация от нас по отношение на „Тенчи“ — продължи лейтенантът. — Дори бих си позволил да допусна, че в този момент ние сме крачка пред тях.
Проторов се замисли, после бавно кимна с глава. Лейтенантът е прав. А в цялата история съществува и втори положителен елемент — самият обект. Или по-точно казано — тези, на които обектът служи.
— Добре — все така рязко каза той. — Опаковайте трупа и го върнете обратно в колибата му на Хоншу. Искам американците ясно да разберат каква грешка са допуснали!
Останал отново сам в странната стая без прозорци, той включи вентилаторите, за да очисти въздуха от противната миризма на наркотици и смърт. После запали осветлението.
Очите му отново пробягаха по разпечатките на спътниковите снимки. Беше направил още една стъпка към него, усещаше с цялото си тяло, че вече е близо, съвсем близо до него! Дали ключът на загадката не беше сред тези разпечатки? И защо не може да го види, ако наистина е така?
Изръмжа от отвращение и разочарование, ръката бръсна безполезните хартии в металното кошче до бюрото му, пръстът му натисна бутона на машината за унищожаване на документи. Стаята се изпълни от остро потракване на стоманените зъби. В мислите му отново изплува представата за хапещ студ, примесена с картината за един омазнен вързоп, хвърлен пред прага на врага. А тази представа събуди загрижеността му за това, което получаваха от „Сахов-IV“. Пълен провал, независимо от супермощната техника, с която беше оборудван този спътник, но в края на краищата той не е нищо повече от една машина. Макар и съвършена, тя може да върши това, което човек я програмира. Нищо повече. А възможно ли е някъде по километрите кабели на тази мрежа от стотици милиони долари да има повреда? Напълно възможно, призна си с въздишка той.
Нищо, Проторов притежава свой собствен жив спътник и той все още функционира безотказно.
— А сега започваме — каза Акутагава-сан от мътилката на спомените на Никълъс.