Обречени на безсмъртие

Събудих се час по-късно и в първите няколко секунди не разбрах къде се намирам. След това усетих студеното тяло на Венсан до своето и ме обзе чувство на спокойствие, което ми вдъхна повече сили от когато и да било досега.

Чух шум и се обърнах към Шарлот, която беше отворила вратата, за да надникне в стаята.

— Отбих се одеве, но ти спеше. Събуди ли се вече?

— Да — отвърнах, седнах и се надигнах от леглото.

— Добре. — Тя се вмъкна вътре и затвори вратата. — Плакала си — отбеляза и ме целуна по бузите.

Кимнах.

— Сега вече съм добре. И ти не изглеждаш върхът.

Обикновено лъчезарната Шарлот сега беше посърнала, а живецът й беше напълно изчезнал. Стори ми се тъжна и изтощена.

— Заради Шарл е.

— Все още ли не се знае къде е? — попитах и я дръпнах, за да седне до мен на канапето.

Тя поклати нещастно глава.

— Звънях му поне един милион пъти. Оставих поне десет съобщения на гласовата поща. Поставили сме всички места, които нума контролират, под наблюдение, платихме на информатори, дори нахлухме в стар склад, защото решихме, че е възможно да го крият там. Не открихме абсолютно нищо.

— Колко жалко. — Тъй като не знаех какво да кажа, аз стиснах рамото й.

— Той ми е брат-близнак, Кейт. Никога не сме се разделяли, освен когато спим. Все едно съм изгубила половината от себе си. Нямаш представа колко ме е страх за него.

Кимнах.

— Венсан ми каза какво подозира.

— Просто не разбирам — прошепна тя и поклати глава.

Наведе се към мен и аз притеглих слабото й тяло към своето.