Пророчеството

След като вратата бе затворена, колибата почваше да се затопля. От дрехите ми взе да се издига пара. Пресуших купичката и му я върнах. Той я напълни отново, отпи глътка и я остави на пода.

— Зимата, остатъка от живота си, което от двете се окаже по-дълго — рече той, погледна ме и сведе очи. — Трудно ми е да разговарям с теб, Такео, след като до такава степен те засяга, но Просветленият е намерил за нужно да те изпрати тук, тъй че трябва да опитам. Присъствието ти променя всичко. Казах ти, привидението ти бе постоянно с мен, спохождаше ме в сънищата ми. Копнеех да преодолея това обсебване… — той се усмихна със самоирония. — От дете се опитвам да живея в безпристрастност към света на сетивата. Единственото ми желание бе просветление. Неистово желаех да постигна святост. Не казвам, че никога не съм изпитвал привързаност — знаеш какво е, когато мъже живеят заедно без жени. Тераяма не прави изключение. Но никога не се бях влюбвал. Никога не се бях чувствал обсебен както с теб… — устните му отново се изкривиха в усмивка. — Няма да навлизам в причините за това. Не е важно, а и бездруго не съм убеден, че ги знам. Но след смъртта на владетеля Шигеру ти бе обезумял от скръб. Бях затрогнат от страданието ти, исках да те утеша…

— И успя — рекох с приглушен глас.

— За мен то бе много повече от утешение! Не си давах сметка, че е толкова силно. Харесваше ми начинът, по който се чувствах, и бях благодарен, че изживявам нещо, което не бях изпитвал никога, но и го ненавиждах. В сравнение с него духовните ми стремления изглеждаха някак кухи и фалшиви. Отидох при нашия игумен и му казах, че според мен трябва да напусна храма и да се върна в света. Той предложи да замина за известно време и да размисля над решението си. Имам приятел от юношеските години в Западната провинция. Казва се Мамору и постоянно ме молеше да му отида на гости. Знаеш, че свиря малко на флейта. Бях поканен да се присъединя към Мамору и останалите в представянето на една драма — „Ацумори“ — той замълча. Вятърът запрати в стената вихрушка от суграшица. Пламъчето на лампата се беше смалило и трептеше тъй силно, сякаш всеки миг щеше да изгасне. Нямах представа, какво щеше да каже Макото в следващия миг, но сърцето ми бе набрало скорост и усещах как пулсът ми бие все по-ускорено в гърлото от страх, че ще чуя нещо, което не желаех да чувам. Макото каза: — Приятелят ми живее в имението на владетеля Фудживара — поклатих глава. Никога не бях чувал за него. — Той е благородник в изгнание, прокуден от столицата. Земите му са в съседство с имота на фамилията Ширакава.