Възпламени ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1501-6
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възпламени ме». Краткое содержание книги:
Джулиет е единствената, която стои на пътя на Възобновителите. Тя знае, че ако трябва да оцелее, то те трябва да загинат.
Но, за да се пребори с Възобновителите и мъжа, който почти я уби, младата жена трябва да потърси помощта на последния човек, на когото някога е мислила, че ще може да се довери — Уорнър. И докато дават всичко от себе си, за да победят врага, Джулиет ще открие, че нещата, които е мислила, че знае за Уорнър, способностите си и дори Адам, са били лъжа.
Иска ми се да фрасна Кенджи в носа.
След това и тримата притихваме.
С приближаването до нерегулирана територия пейзажът започва да се променя. Елементарните, лишени от пътни знаци и тук-там павирани пътища отстъпват място на улиците от стария ни свят. Къщите са боядисани в цветове, навярно предвидени да внесат пъстрота в някогашните квартали, а пътищата са обточени с тротоари, които сигурно са подсигурявали безопасност на децата, прибиращи се от училище. Сега къщите се разпадат.
Всичко е изпотрошено, разнебитено. Прозорците са заковани с дъски. Ливадите са занемарени и покрити с лед. Хапливият зимен въздух внася малко свежест и обвива сцената с меланхолия, която сякаш обещава, че всичко може да се промени с пристигането на пролетта. Кой знае.
Уорнър спира танка.
Излиза, отива до другата врата и за всеки случай се преструва, че я отваря с някаква цел. Да провери нещо. Да огледа възникнала повреда.
Няма значение.
Кенджи изскача пръв, а Уорнър някак разбира, че вече е излязъл.
Пресягам се към протегната му ръка, тъй като знам, че той не може да види моята. Пръстите му незабавно обвиват моите. Очите му са съсредоточени в пода.
— Всичко ще мине нормално — уверявам го. — Нали?
— Да — казва той. — Сигурен съм, че си права.
Поколебавам се.
— Скоро ли ще се върнеш?
— Да — прошепва той. — Ще съм тук след точно два часа. Достатъчно ли е?
— Да.
— Чудесно. Ще ви чакам тук. На същото това място.
— Добре.
Замисля се за момент, после добавя:
— Добре.
Стисвам ръката му.
Той се усмихва към земята.
Изправям се и той се отмества настрани, позволявайки ми да изляза. Докато минавам покрай него, го докосвам съвсем за кратко. Само колкото да му напомня, че съм с него.
Той се стряска и отстъпва назад.
После се качва в танка и потегля.
Четирийсет и осма глава
Уорнър закъснява.
Двамата с Кенджи имахме тренировка с половинчат успех, която се състоеше главно в спорове около това кой къде се намира и накъде гледа. Следващия път ще трябва да измислим по-удачни сигнали, защото провеждането на упражнение между двама невидими се оказа доста по-трудно, отколкото звучи. Което говори достатъчно красноречиво.
В резултат на това сега сме уморени и леко разочаровани от незадоволителния напредък за деня и стоим на същото място, където Уорнър ни остави по-рано.
А Уорнър закъснява.
Това е необичайно поради множество причини. Първата от които е, че Уорнър никога не закъснява. За нищо. А втората е, че ако имаше шанс да закъснее, определено нямаше да е за среща като тази. Ситуацията ни е прекалено опасна, за да подходи лекомислено към нея. Не би я приел несериозно. Сигурна съм в това.
Затова обикалям нервно в кръг.
— Убеден съм, че е добре — казва Кенджи. — Предполагам, че просто се е забавил с каквато и работа да е имал. Сещаш се, командирстване и други такива.
— Командирстване не е истинска дума.
— Съставена е от букви, нали така? Звучи съвсем истинска.
Прекалено разтревожена съм, за да се задявам с него в момента.
Кенджи въздъхва. Чувам как крачи по студената земя.
— Ще дойде.
— Нещо ме гложди, Кенджи.
— И мен ме гложди нещо — отвръща той. — Вълчи глад.
— Уорнър не би закъснял. Не е в стила му.
— Ти пък откъде знаеш? — изстрелва Кенджи. — Познаваш го от колко време? Пет месеца? И си мислиш, че го познаваш напълно? Може пък да членува в таен джазменски клуб, където ходи да пее акапелно, носи лъскави елечета и се мисли за готин, като танцува канкан.
— Уорнър не би носил лъскаво елече — контрирам го аз.
— Но смяташ, че би тропкал канкан?
— Кенджи, обичам те, и то много, но в момента съм толкова притеснена и ми е толкова лошо, че колкото повече говориш, толкова повече ми се ще да ти извия врата.
— Не ми говори мръсотии, Джул.
Изпуфтявам нервно. Боже, толкова се тревожа.
— Колко е часът?
— Два и четирийсет и пет.
— Нещо се е объркало. Трябва да го потърсим.
— Та ние дори не знаем къде е отишъл.
— Аз знам — казвам. — Знам къде е.
— Какво? Как така знаеш?
— Спомняш ли си къде срещнахме Андерсън за пръв път? — питам го. — Можеш ли да стигнеш до улица "Сикамор"?
— Да… — проточва бавно Кенджи. — Защо?
— Той е на около две пресечки оттам.
— Хм. Чакай малко. Каква работа има там?
— Ще дойдеш ли с мен? — питам го тревожно. — Моля те? Още сега?