Възмездие
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Assassin's Creed #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-389-240-2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Възмездие». Краткое содержание книги:
Лондон, 1735 г. Хайтам Кенуей е сръчен във фехтовката още от дете. В навечерието на неговия десети рожден ден домът му е нападнат. Баща му е убит, а сестра му отвлечена. В тази нощ Хайтам прави единственото, което може в опит да ги защити… той отнема живот за първи път.
Воден от жаждата си за отмъщение, Кенуей тръгва по пътя на възмездието. Заобиколен от предателства, конспирации и интриги, той се озовава в центъра на вековната битка между асасините и тамплиерите.
„Орденът на асасините: Възмездие“ проследява живота на Хайтам Кенуей от неговото детство в Англия до превръщането му в смъртоносен боец.
Втурнах се по стълбите и много внимателно, много безшумно затворих капака, за да си осигуря няколко секунди, преди да пристигнат подкрепленията. Някъде някоя наложница навярно очакваше да й донесат вода.
Без да продумаме, надянахме робите на евнусите и нахлупихме калпаците. С удоволствие се отървах от проклетите сандали. Спогледахме се. По предницата на мантията на Холдън личаха петна кръв, стекли се от счупения нос на предишния й собственик. Пробвах да ги изстържа с нокът, но вместо да ги изчистя, както се надявах, размазах все още влажната кръв. В крайна сметка, след кратка размяна на яростни жестове и енергични кимания, решихме единодушно да рискуваме. Вдигнах предпазливо капака и излязох в безлюдната зала горе. Тъмното хладно помещение бе облицовано с плочки, които отразяваха отблясъците от огромния басейн с гладка и тиха, но някак си жива повърхност.
Дадох знак на Холдън, че няма опасност. Той ме последва и двамата постояхме известно време в залата, попивайки с очи непознатата обстановка. Накрая се спогледахме победоносно и тръгнахме към вратата, която ни отведе в заслонена градина.
IV
Изправен срещу неизвестността, дебнеща ни от другата страна на вратата, аз присвивах пръсти, готов да извадя скритото острие, а Холдън стискаше дръжката на сабята си, в случай че се изправим срещу отряд разярени евнуси и истерични наложници.
Изненада ни обаче сцена като от небесните селения — отвъден живот, изпълнен с умиротворение, ведрина и красиви жени. Просторният двор бе застлан с бели и черни плочки, в средата му бълбукаше фонтан, а от всички страни се редяха беседки, засенчени от дървета, и лозници. Спокойно място, посветено на красотата и съзерцанието. Само ромоленето на фонтана нарушаваше тишината, въпреки че градината бе пълна с хора. Наложници в бели роби от ефирна коприна седяха върху, каменните пейки, размишляваха, шиеха или се разхождаха тихо, босоноги и изопнали гордо рамене. Кимах си безмълвно, когато се разминаваха, а между тях сновяха слугини, облечени по същия начин, но по-млади или по-възрастни и по-неугледни от жените, на които прислужваха.
Имаше и мъже, повечето застанали в очакване в дъното на двора — зорки и готови да се притекат на помощ. Евнусите. Забелязах с облекчение, че никой не гледа към нас. Правилата за зрителния контакт бяха по-сложни от мозайките. И това устройваше прекрасно нас, двамата непознати евнуси, опитващи се да се ориентират на новото място.
Застояхме се до вратата на банята, отчасти закрита от колони и лозници, и аз несъзнателно заех позата на другите стражи — изправен гръб, скръстил ръце отпред — докато очите ми обхождаха двора, търсейки Джени.
Открих я. Не я разпознах веднага; очите ми едва не я подминаха. Но когато погледнах отново към мястото, където една наложница се бе облегнала на фонтана, а слугинята й масажираше стъпалата, осъзнах, че прислужницата е сестра ми.
Времето си беше казало думата — макар някогашната красота да прозираше в чертите й, тъмната й коса бе посребрена, а лицето — изпито, понабръчкано и с отпусната кожа. Тъмни кръгове обрамчваха очите й — изморени очи. Каква ирония се криеше в лицето на момичето, за което се грижеше — презрителното и високомерно изражение, което като дете бях свикнал да виждам върху лицето на сестра си. Не, не се насладих на тази ирония, но все пак нямаше как да я подмина.
Джени погледна към мен. За секунда повдигна объркано вежди и се запитах дали ме позна след толкова години. Но не. Бях твърде далеч. Бях предрешен като евнух. Стомната бе предназначена за нея. И тя навярно се питаше защо двама евнуси са влезли в банята, а са излезли други двама.
Джени се изправи, поклони се на наложницата и все още с учудено изражение тръгна към нас, проправяйки си път между нагиздените в коприна красавици. Аз се шмугнах зад Холдън точно когато тя наклони глава да надникне през надвисналите лозници и застана на крачка от нас.
Не каза нищо, разбира се — разговорите бяха забранени — но и не беше необходимо. Аз надзърнах над рамото на Холдън да я погледна и забелязах как очите й се отклоняват от него към вратата на банята с ясен въпрос: „Къде е водата ми?“. Във властното й лице за миг се мярна момичето, което познавах — призрачен спомен от презрението на Джени, което някога изпитвах на свой гръб.