Танц с плащове

Той поклати глава. Тези Есхатонови определено бяха глупаци.

Дъстин безшумно се озова в кухнята. С прозореца си бе позволил да вдигне шум, но нямаше намерение да поражда суматоха по време на самото търсене. А и тази тишина щеше да му позволи да чуе евентуалното им раздвижване.

Определено не бе очаквал да зърне гледката, открила се пред него в отсрещния край на кухнята. Момче, облечено в сивите одежди на собствената му гилдия, бе приклекнало в къс коридор. Дъстин спря на прага на прохода. Дали не бе влязъл в грешната къща?

Хлапакът стоеше с гръб към него. Дъстин се огледа, видя вкоравена троха и я хвърли. Тя удари ухото на момчето. То подскочи, а крадецът скриви лице от неудоволствие заради шума на раздвижването му. Вероятно отвъд коридорчето имаше спалня.

— Какво правиш тук? — яростно просъска Дъстин, когато момчето пристъпи обратно в кухнята. То бе пристегнало плат над лицето си. Изглежда това бе един от по-младите крадци. — И защо си с маска?

— Поправям грешка — прошепна хлапето.

Дъстин посочи към вратата, а после завъртя пръст край слепоочието си, за да покаже мнението си за замисъла му.

— Ти си хлапе, върви си вкъщи. Имам работа — каза той.

Но когато се опита да го изблъска встрани, момчето го сграбчи за китката.

— Тя бе възложена на мен — заяви то. Дъстин настръхна. Нещо не беше наред. Тези очи му изглеждаха познати…

— Арон? — попита той и отдръпна ръката си.

— Не — отвърна момчето. — Казвам се Хаерн.

Болка избухна между ребрата на Дъстин. Той се извъртя инстинктивно, смътно осъзнал, че момчето го е проболо. Заради рязкото движение кинжалът отскочи, а от раната бликна кръв.

Крадецът замахна с боздугана си, който се вряза в рамката на вратата. Арон се хвърли под удара, оттласна се от масата и нанесе удар с кинжала си.

Дъстин отрази удара, пристъпи с левия си крак и рязко се отдръпна. Надяваше се, че Арон ще се препъне по време на устрема си. Вместо това момчето се стрелна надолу и забоде кинжала си в прасеца му.

Сподавил писъка си, Дъстин отново удари с боздугана. Един чист замах щеше да се окаже достатъчен, за да пръсне мозъка на сополанкото по пода. Проблемът беше, че хлапакът бе прекалено бърз. Той се стрелваше в различни посоки, отбягвайки всеки замах. Цяло чудо беше, че шумът не е привлякъл внимание.

При четвъртия замах Арон блъсна боздугана встрани и нанесе бърз удар, разсичайки ръката на противника си.

Другият крадец престана да пази тишина. И да подценява противника си. Той отстъпи назад, надявайки се да се възползва от някоя Аронова грешка.

Юношата се хвърли в атака с изненадваща агресивност. Още рани покриха краката на Дъстин, които вече пулсираха болезнено.

— Тя е твоя — каза Дъстин, отстъпвайки към прозореца. — Забавлявай се. Само я убий после.