![Метро 2034 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/4/5/metro-2034-bg-download.jpg)
Метро 2034 [bg]
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Серия: Метро [bg] #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0714-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Метро 2034 [bg]». Краткое содержание книги:
Цивилизацията угасва. Спомените за някогашното величие на човека обрастват с небивалици и се превръщат в легенди. От деня, в който последният самолет се е откъснал от земната повърхност, са изминали повече от двайсет години. Изядените от ръжда железопътни линии не водят доникъде. Строежите на века, така и незавършени докрай, са се превърнали в развалини. Радиоефирът е пуст и свързочниците чуват само унило виене, когато за милионен път се настроят на честотите, по които някога са предавали Ню Йорк, Париж, Токио и Буенос Айрес.
Минали са само двайсет години от момента, в който това се случи. Но човекът вече не е господар на Земята. Създанията, родени от радиацията, са приспособени към новия свят значително по-добре от хората. Епохата на човека наближава края си.
— Не човек, а машина… — добави висок и слаб картечар.
— Мен даже ме е страх да спя близо до него. Видя ли му лицето? Дори не мога да го погледна в очите.
— А при мен е обратното — само с него се чувствам спокойно… — сви рамене старецът, когото наричаха Омир. — Вие пък що се заяждате? Той е добър човек… е, малко осакатен. Красотата е важна само в станциите. Между другото, твоята „Новослободска“ е пълна безвкусица. Такива витражи не могат да се гледат на трезва глава… И това ми било витражи!
— А мозайка на колхозна тема на тавана не е ли безвкусица?!
— А ти къде видя такова пано на „Комсомолска“?
— Ами то цялото проклето съветско изкуство е или за живота в колхоза, или за героите летци — разгорещи се дебелакът.
— Серьожа, не закачай летците — предупреди го снайперистът.
— И „Комсомолска“ е боклук, и „Новослободска“ е фъшкия — дочу се нисък хриплив глас.
От изненада дебелакът се задави с приготвените си думи и се вторачи в бригадира. Останалите също веднага млъкнаха: той почти никога не беше взимал участие в разговорите им, като даже на преките им въпроси отговаряше съвсем кратко или изобщо не реагираше.
Бригадирът продължаваше да седи с гръб към тях, без да откъсва поглед от гърлото на тунела.
— На „Комсомолска“ сводовете са твърде високи, а колоните — тънки, цялата платформа се вижда от линиите като на длан, удобна е за обстрел и е неудобно да се прикриват преходите. А на „Новослободска“ всички стени са в пукнатини, колкото и да ги замазват. Една граната е достатъчна, за да се погребе цялата станция. И там вече отдавна няма витражи. Потрошиха се. Чупливо нещо.
Никой не се осмели да възрази. След кратко мълчание бригадирът подхвърли:
— Отивам на станцията. Ще взема Омир със себе си. Смяната ще е след час. Артур става старши.
Кой знае защо, снайперистът скочи и кимна, макар че бригадирът не можеше да види това. Старецът също се изправи и забързано се зае да събира разпилените си вещи в торбата, без да си дояде картофа. Когато се приближи до огъня, боецът вече бе в пълно бойно снаряжение, сложил неизменния шлем и метнал обемиста раница на гръб.
— Успех.
Докато гледаше двете отдалечаващи се по осветения участък фигури — могъщата на бригадира и сухата на Омир, — снайперистът зиморничаво потри ръце и настръхна.
— Нещо захладня. Я хвърлете насам малко въглища, що ли?
През целия път бригадирът почти дума не продума, само попита Омир дали наистина е бил помощник-машинист, а преди това обикновен кантонер. Старецът го погледна с подозрение, но не взе да отрича, въпреки че на „Севастополска“ винаги бе казвал на всички, че се е издигнал до машинист, а за работата си като кантонер предпочиташе да не говори, защото я смяташе за недостойна.
Бригадирът влезе, без да чука, в кабинета на началника на станцията, като рязко отдаде чест на направилия му път караул. При появата му Истомин и полковникът изненадано се изправиха от двете страни на бюрото — разчорлени, изморени, разстроени. Омир замря смирено до входа, пристъпвайки от крак на крак.
Бригадирът свали шлема си, сложи го направо върху книжата на Истомин и потри с ръка избръснатата си до голо глава. На светлината на лампите се видя колко жестоко е обезобразено лицето му: лявата му буза бе набраздена и сгърчена от огромен белег като от изгаряне, окото се беше превърнало в тясна цепка, от едното ухо към извивката на устните му криволичеше широка лилава резка. Макар и Омир да смяташе, че вече е свикнал с това лице, сега, както и преди, когато го беше видял за пръв път, усети, че го обзема неприятен хлад.
— Сам ще отида до Околовръстната — изстреля бригадирът, без да поздрави.
В стаята увисна тежко мълчание. Омир и преди беше чувал, че този човек, смятан за незаменим боец, има особени отношения с началника на станцията. Но едва сега започна да разбира, че за разлика от всички останали севастополци бригадирът на патрула, изглежда, изобщо не се подчиняваше на ръководството.
Ето и сега той сякаш не искаше разрешение от тези възрастни, изморени, безпомощни мъже, а им даваше заповед, която те бяха длъжни да изпълнят. И Омир, за кой ли път, си зададе въпроса: кой е този човек?
Командирът на периметъра се спогледа с началника, намръщи се и се накани да възрази, но после само примирено махна с ръка.