Ловецът
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1528-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ловецът». Краткое содержание книги:
Отгледан от любящи приемни родители, частният детектив от Сан Франциско Уайът Хънт никога не е проявявал интерес да открие рожденото си семейство — докато един ден не получава смразяващо съобщение от непознат номер: „Как е умряла майка ти?“.
В отговора се крие убийство и подтикван от своето любопитство и от тайнствения кореспондент, той се захваща със случай, за чието съществуване дори не е подозирал и е останал неразрешен с десетилетия. В Службата за закрила на детето, откъдето е взет за осиновяване, нишките се губят; родният му баща, на два пъти обвиняван, но така и неосъден за убийството, се укрива; Еви, пристрастената към наркотици религиозна фанатичка и някогашна приятелка на майка му, е непроследима.
Изпращачът на съобщенията настоява, че убиецът още е на свобода, но сам отказва да разкрие самоличността си. Играта на котка и мишка отвежда Хънт до екзотични и опасни места. С приближаването до отговора нараства и опасността, тъй като убиецът има тайна, която може да бъде поверена единствено на гроба.
Майсторът на трилъра Джон Лескроарт заплита една шокираща, напрегната история за тъмните сенки на миналото… и за смъртната опасност, дебнеща пред вратата.
„Лескроарт за пореден път демонстрира демонична наслада да ни кара да обръщаме страница след страница.“The Washington Post
Джон Лескроарт е автор на двайсет и два романа, в това число бестселърите на New York Times „Щети“, „Наградата“ и „Безкрайни тайни“. Книгите му са издавани в над 75 страни. Живее в Северна Калифорния.
Оттук трябваше да започне.
Той се пресегна и взе телефона. Отвори съобщението, избра опцията „Отговори“ и въведе следния текст:
Пишете ми обратно. За какво става дума?
Поседя още минута или две, стиснал в ръка гладкия правоъгълен предмет, докато кокалчетата му не побеляха. После натисна бутона за изключване, стана от масата и се упъти към спалнята си.
3
Главният офис на Католическата благотворителна организация се намираше на Хауърд стрийт, недалеч от жилището на Хънт, тъй че той отиде дотам пеш. Служителката на рецепцията, мила възрастна жена на име Мелиса Уагнър, го уведоми, че от около две години осиновяванията вече не се оформят тук. Сега всички досиета и документи били преместени в Калифорнийския щатски департамент по социални грижи, Отдел по осиновяванията, и се съхранявали в специален архив в Сакраменто.
— Сигурно се шегувате.
Госпожа Уагнър се усмихна иззад бифокалните си очила.
— Нищо не е лесно, нали знаете. Основно правило в живота.
— Да, чувал съм го. Но тъкмо днес не планувах пътуване до Сакраменто.
— А и не би имало особен смисъл. Не може просто да влезете там и да им поискате акта си за раждане.
— Така и предполагах. Щеше да е твърде лесно, нали?
— Именно.
— Как да постъпя тогава?
— Трябва да им изпратите нотариално заверено писмо, в което да посочите рождената си дата и имената на осиновителите и да поискате информация за истинските си родители. Тогава, ако някой от тях е подписал формуляр за съгласие за контакт, има шанс да ви свържат с него.
— Ами ако не е? Подписал такъв формуляр, имам предвид.
— В такъв случай — въздъхна госпожа Уагнър — става малко по-сложно.
— Защо ли не съм учуден? И какви по-точно са усложненията?
— Може би ще успеете да се преборите с част от тях, ако включите още в първоначалното си писмо някои въпроси, на които имат право да ви отговорят.
— Като например?
— Като например раса и общо физическо описание на родителите ви, възраст към момента, когато са ви дали за осиновяване, медицинска информация. Случайно търсенето ви да е свързано с някакво заболяване?
— Не.
— А да имате примес на индианска кръв?
— Не мисля. Защо?
— Защото при това положение можехте да се обърнете към Върховния съд и оттам да освободят досието ви, за да се възползвате от всякакви евентуални облаги, произтичащи от принадлежността ви към дадено племе.
— Струва ми се малко вероятно да мина за индианец.
— Да, и на мен не ми изглеждате такъв.
— Добре — рече Хънт, — значи изпращам въпросното писмо и ако никой от тях не е подписал формуляр за съгласие, това е краят на търсенето?
— Можете да се обърнете към Върховния съд дори и ако не сте от индианско потекло. Но ще ви е нужна доста основателна причина, за да ги убедите, най-често медицинска. В противен случай, опасявам се, че ако родителите ви не са искали да ги откриете, в общи линии няма как да го сторите.
Седнал зад бюрото в офиса си, Хънт довършваше писмото до Сакраменто. Тамара влезе с кана кафе и се разположи на едно от креслата срещу него.
— Ами ако вашите не са те дали точно в Католическата благотворителна организация, а някъде другаде? — попита.
— Там е било. Баща ми знаеше със сигурност.
— Не, знаел е само, че са те осиновили чрез нея.
— Нали тъкмо това казвам и аз.
— Но може да си попаднал там, след като вече си бил прекарал известно време в системата. Знаеш, че когато… мама умря, Мик и аз отидохме първо в Службата за закрила на детето. Вероятно същото се е случило и с теб — взели са те там, оформили са документацията, а после са те изпратили при католиците. Те са като гара разпределителна за захвърлени бебета, независимо какво се случва с тях по-късно.
Хънт кимна замислено.
— Струва си да се проучи, но…
— Надявам се да следиш мисълта ми — вдигна показалец тя. — За щастие, първото ти име не е от най-разпространените, нали? За коя година говорим?
— Седемдесета, седемдесет и първа…
— Добре, значи ще трябва да прегледаме файловете им оттогава и да търсим някой на име Уайът. Не ще да са чак толкова много. Единственият проблем е как да ги накараме да ни пуснат до досиетата.